В момент на слабост вдигна слушалката и набра номера на Гилейн. Чу записа на телефонния секретар.
— Хей — каза Сонора, — просто се обаждам.
74
Тази вечер работеше сама. Седеше зад бюрото си в участъка и чувстваше, че я обзема носталгия. Животът й беше разделен на две — преди и след убийството на семейство Стинет. Липсваше й онова „преди“, когато нощните часове, прекарани зад бюрото, й се струваха като извънреден труд, а не като бягство.
Сам много й липсваше. Чувстваше се изолирана. Знаеше, че колегите я наблюдават, подозират и отблъскват. Не би могла да се чувства по-самотна, отколкото в този момент.
Дали когато Сам се върнеше, това нямаше да се отрази и върху неговата кариера? Той й беше партньор…
Сонора прокара длани през лицето си и се загледа в екрана на компютъра. Рапортът за инцидента. Лесли ван Оуен беше починала преди тринайсет години вследствие на автомобилна катастрофа в Юниън, Кентъки, но нищо не се споменаваше за сина Ван Оуен. Не беше успяла да открие и смъртния му акт. Затова пък се беше натъкнала на акта за раждане от 1972 година. Анджело Дейвид ван Оуен. Ангелът?
75
Сонора се спря на площадката на седмия етаж на сградата, в която беше офисът на Ван Оуен. Беше сама. Дишаше тежко. Вътре беше тъмно. През мръсните прозорци се процеждаха слаба лунна светлина и далечните отблясъци на града. Беше на място, на което не искаше да бъде, но се налагаше.
Не виждаше добре. Трябваше й време, за да привикнат очите й с мрака. Но това беше без значение — за пръв път в живота си не бързаше. Беше си представяла стотици пъти как се връща отново тук и нито веднъж не се виждаше да излиза от тази кошмарна сграда.
Сонора чуваше ударите на сърцето си. Пое дълбоко дъх — заедно със застоялия въздух в гърдите й нахлуха тъгата, безразличието… Никой не беше обичал тази сграда — можеше да се закълне в това.
Пристъпи бавно напред и се ослуша. Обувките й поскърцваха. Наведе се, развърза връзките им и ги събу.
Предния път се беше чувствала като плувец — не желаеше да докосва нозе до мрачното дъно на това ужасно място, бореше се да изплува нагоре, към повърхността и да поеме глътка въздух, облекчение и светлина.
Сега нямаше намерение да се бори. Не желаеше да полага подобни усилия. Щеше да остави краката си да се докоснат до дъното и щеше да се слее с неподвижността. Там, където в момента се намираше, нямаше светлина, но поне все още можеше да се диша — бавно и спокойно. Изобщо не се страхуваше.
76
Сонора го подмина, после внезапно спря, доловила присъствието на мъжа. Върна се две стъпки назад. Джак ван Оуен стоеше самотен зад бюрото си, а силуетът му едва се открояваше на мъждукащата светлина, идваща от покритата с черен абажур настолна лампа. Беше неподвижен, за частица от секундата Сонора реши, че е мъртъв. Виждаше само тила му, протритата кожена облегалка на стола и краката му, вдигнати върху бюрото.
— Краката ти сигурно са измръзнали, детективе.
Столът бавно се завъртя. За пореден път осъзна колко лесно беше човек да срещне погледа на Ван Оуен. Запита се какво ли щеше да направи, какво ли щеше да каже този изключителен мъж?
Какво толкова имаше в него, та привличаше погледите на околните като с магнит дори в зала, препълнена с хора? Как успяваше да постигне подобно излъчване? Дали беше вродена дарба, или беше съзнателно отработено качество?
Може би всичко се дължеше на примитивното усещане, че този мъж беше нещо повече от другите, че щеше да бъде интересно да се узнае мнението му и да се чуят мислите му. И по-безопасно — да се разкрият намеренията му.
Дали пък не беше усещането за опасност? Нямаше смисъл да поглеждаш назад, ако този човек беше в една стая с теб. По-добре щеше да е да го гледаш право в очите.
Сонора сви пръстите на краката си. Наистина бяха премръзнали.
Не можеше да откъсне очи от Джак ван Оуен.
Ослуша се, но не чу стъпки зад гърба си. Всъщност не чу нищо. Обзе я огромно облекчение.
Кръглото лице, силната висока фигура на Ван Оуен й бяха до болка познати. Оредяваща тъмна коса, тъмни очи, които биха могли да излъчват заплаха, но в момента бяха топли и близки.
Цялото му същество говореше, че този човек е по-умен, по-бърз и по-съобразителен от много други.
Сега й се усмихваше и тя усети, че също му се усмихва.
— Напоследък много мислиш върху това, нали, Сонора?