— Няма да стане.
Сам отключи колата.
— Защо?
— Защото си го измислих.
— Измислила си го? И защо?
— Онзи тип беше много нахален. Истински негодник. Прекъсна ме и ме избута от мястото ми.
— Значи наоколо няма такова кафене?
— Само си го представи как обикаля из Монтгомъри и търси най-известното кафене в града, Сам!
— Напомни ми, че не бива да те ядосвам, ако случайно забравя.
24
— Сам, измъчва ме една мисъл.
— Мен също, Сонора, и по-точно — какво стана с онова парче черешов пай?
— Запазих го.
— За кого?
— Знаеш, че брат ми обожава сладкишите.
— Знам също, че Стюарт е мъртъв и не може да го изяде. Освен това ми дължиш един жест.
— Откъде ти хрумна?
— Измисли си историята за онова кафене. Накара ме да изгарям от нетърпение да стигнем дотам и да опитаме от превъзходното кафе. „Най-доброто кафе в Синсинати“, нали така каза?
— Престани! Да мислим за работа. Не мога да разбера кой кого е ударил в банята на семейство Стинет. Чий е онзи зъб? Говорих с Мики и той ми каза, че са открили остатъци от маслина по…
— Остатъци от маслина ли?
— Люспица или нещо подобно… Май пак сме объркали посоката. Вече за втори път спираме на този светофар.
— И какво за остатъците от маслини?
— Били са открити по зъба, който намерихме в банята.
— Какво толкова странно има в това? — Сам се огледа и се опита да направи обратен завой, за да премине в отсрещното платно, но един „Понтиак“ едва не ги отнесе. — По дяволите! Слушай, Сонора. Първо, трябва да ми дадеш черешовия пай. Второ, щом по зъба са открити остатъци от маслини, значи той принадлежи на Дългуча Аруба. Попаднали сме на златна мина.
— Златна мина! Нито ти, нито Крик смятате, че на местопрестъплението е имало трети човек.
— Ако разсъждаваш от психологическа гледна точка…
— Добре. Ако разсъждавам от психологическа гледна точка, трябва да се съглася, че са били двама. Но Джой Стинет каза, че е видяла ангел, Сам!
— Сигурна ли си, че си я чула добре, Сонора? Може да е имала предвид мъжа в униформа.
— В униформа на ангел ли?
— Не… Но може да е казала… войник например. Или… летец.
— Или моряк? Изобщо не ми звучи като „ангел“.
— Дай ми проклетия пай!
— Казах ти, че ще го запазя. Ще се отбия до гробищата на път за вкъщи. Не съм ходила там от доста време. Онова, което не мога да разбера, е кой е ударил Аруба по устата толкова силно, че да му избие зъб. Можеш ли да си представиш Бартън Кинкъл да го прави? Защото аз не си го представям.
— Може и той да е. Или пък Карл Стинет.
— Не е Карл. Внимателно огледах ръцете му. Удар с подобна сила задължително оставя следи по ръцете на удрящия. Някой е завлякъл Джой Стинет под леглото, спасил е бебето, осмелил се е да удари Аруба, който, ако питаш мен, изглежда като самия дявол.
— Добре, значи наистина се е намесил ангел.
— Сам, говоря сериозно.
— И аз, Сонора. За бога, след като носиш пай на мъртвия си брат, нищо чудно да приемеш за нормална и появата на ангел на мястото на трагедията. Слушай, предлагам ти сделка.
— Каква?
— Раздели пая — половината за мен, половината за брат ти. Едва ли ще има нещо против, след като и без това е мъртъв. Важен е жестът, нали така? Също като с цветята, само че ти му носиш странни неща. Чудя се дали не го правиш, защото не можеш да си позволиш да купиш цветя?
— Не, Сам, правя го, защото искам да му нося неща, които знам, че е харесвал.
— Божичко, не знаех, че си падаш по будизма.
— Добре, де, ще ти дам половината парче, но ще отидем на гробището още сега, преди да се върнем в управлението.
— Съгласен съм, обаче обещай да не се бавиш. Без много сълзи и прочее.
— Сам, казвала ли съм ти колко си чувствителен?
— Ами, такъв съм си.
Вратите от ковано желязо бяха широко отворени. Сам зави надясно и подкара колата по тясната асфалтирана алея между надгробните камъни, отрупани с увехнали цветя. Караше малко по-бързо от приетото за подобно място. В едната си ръка държеше по-голямата половина от черешовия пай. По пръстите му се стичаха капки червен сироп.
— Още не мога да разбера защо отказа да ми дадеш чинийката.
— Не мога да оставя парче сладкиш направо върху надгробната плоча, Сам.