— Извинявай, не знаех, че и тук има правила. — Той паркира колата на познатото място под един стар бряст, който едва ли щеше да оцелее при следващата по-силна буря. — Искаш ли да те придружа?
— Не, ще се върна след минута. На задната седалка има пакет с хартиени кърпички.
Тя слезе от колата и тръгна към гроба на брат си. Погледът й пробягваше по запечаталите се в паметта й имена: Хоукинс, господин и госпожа Болдуин, Тиъдър. Гроб на войник с малко американско флагче, забодено до камъка. Гроб на някакъв тийнейджър, загинал при автомобилна катастрофа през 1987 година. В края на всеки месец този гроб винаги бе окичван със свежи цветя и балони.
Сънят, който беше имала две нощи преди случая „Стинет“, отново изплува в съзнанието й.
Беше започнал със слънчева светлина — толкова силна, че я накара да затвори очи. Наоколо имаше много хора, а във въздуха се носеха аромат на цветя и пожелания за щастие. Децата й също бяха там.
Омъжваше се. Косата й беше окичена с цветя. Всъщност навсякъде имаше цветя. Намираше се на зелена поляна с празнично украсени маси. Чуваше се музика. Децата пристъпваха зад гърба й.
Беше облечена в дълга бяла рокля, богато украсена с дантели и перли. Докато вървеше, погледна надолу и видя локва кръв. Яркочервена кръв. Толкова много, че се просмукваше в роклята й и обагряше цялата й предна част. Тя запретна дрехата, чувствайки, че щастието е отлетяло, че нещо лошо, нещо ужасно се е случило.
Внезапно пред нея се появи Стюарт. Тя вдигна поглед към него. Искаше да го попита какво прави там, защо не е мъртъв. Брат й се усмихна и протегна ръка към нея, готов да я защити от ужаса, който предстоеше.
Всички в градината се вцепениха. Само двамата със Стюарт можеха да се движат и да говорят. Той се усмихваше, а тя плачеше от облекчение, от щастие. Брат й се усмихваше, внушавайки й, че е жив, след като тя изпитваше необходимост да го мисли за жив.
Сонора сложи върху надгробната плоча пая и кутийката с останалите пържени картофи.
25
Първото, което Сонора направи, щом се върнаха в службата, беше да отиде до тоалетната, за да измие ръцете си от лепкавия сироп. Мислеше, че този път хитро се е измъкнала, оставяйки Сам да се обяснява с Крик и да стане обект на гнева му. Задоволството й обаче не трая дълго. Още щом влезе в стаята, установи, че Грубер й е уредил среща.
Седна срещу Джудайс Стинет, съпруга на Еди Стинет, доведения брат на Карл. Дочу гласа на Грубер, нисък и приглушен — явно говореше по телефона. Бюрото му беше разположено зад нейното. Сам беше в кабинета на Крик, за да докладва, точно както го беше планирала. Този човек си беше роден с късмет. Готова беше дни наред да слуша конско от Крик, само и само да не се занимава с Еди и съпругата му.
— Името ми се пише Д-ж-у-д-а-й-с. — Въпреки че Еди беше кръвният родственик, жена му взе думата.
— Да, госпожо. Знам.
— Повечето хора го изписват погрешно.
Сонора беше изморена и ако трябваше да бъде съвсем искрена — пет пари не даваше как се пише името на жената.
— Кога за последен път разговаряхте с Карл?
Въпросът беше отправен към Еди, макар Сонора да не хранеше големи надежди, че отговорът ще дойде от него. Помисли си, че между двамата братя почти няма прилика, доколкото можа да прецени от снимките, затъкнати в рамката на огледалото в спалнята на Карл и Джой Стинет. Еди беше нисък и слаб, изглеждаше малко по-възрастен от Карл. Ръцете и краката му бяха слаби като пръчки. Въпреки това под блузата му се очертаваше коремче. На шията му беше окачен фотоапарат. Приличаше на турист, тръгнал да разглежда забележителностите на района. Сонора определено не го хареса.
— Карл ни се обади по телефона преди три месеца. Настояваше да му дадем пари назаем. Това е. — Думата „настояваше“, която използва Джудайс, заинтригува Сонора. Това не се връзваше с представата й за Карл Стинет.
Еди почервеня. Очевидно имаше проблеми с кръвното.
— Не беше точно така! — сопна се.
Джудайс млъкна като попарена. Очевидно съпругът й можеше да я поставя на място, което учуди Сонора.
— Просто ми каза, че съвсем скоро ще ми върне парите.
Напрежението между двамата съпрузи беше почти осезаемо. Внезапно тя изпита съжаление към Джудайс, макар че жената определено я дразнеше. Госпожа Стинет беше с едър кокал и носеше кафтан в онзи ужасен цвят, за който не може да се каже дали е зелен или кафяв и подхожда само на онези, които изглеждат добре в кално мръсен цвят. Беше наметнала шал с копринени ресни. Острата й кестенява коса беше прикрепена с тюркоазни гребенчета и падаше на вълни по широките й месести рамене.