Негодник.
Спусна се след него, изпревари го и влезе в кухнята, за да намали музиката, която сигурно също можеше да се чуе чак в Кливланд.
— Ето го и твоя приятел — отбеляза Кийтън.
Тя вдигна поглед, отскочи встрани, после отвори плъзгащата се врата от матирано стъкло.
— Гилейн! По дяволите, какво правиш на терасата ми?
— Не си ли спомняш, че ми остави онова трогателно съобщение на телефонния секретар, в което казваше, че не можеш да спиш, и ме питаше дали бих могъл да ти помогна с нещо?
Сонора почувства как червенината плъзва по шията й и обагря лицето й, макар да не виждаше защо трябва да се срамува, че има проблеми със съня. Все пак не искаше никой да разбере за кошмарите й.
— Влизай — покани го тя.
Кийтън я гледаше така, сякаш я беше хванал в непозволена връзка със съседа й и се срамуваше, че е принуден да стане свидетел на падението й.
Гилейн му хвърли поглед през рамо:
— Това, от което имаш нужда, е бенадрил, Сонора. Но само по една таблетка вечер преди лягане, като се имат предвид килограмите ти. Ще ти е напълно достатъчно, пък и не бива да вземаш по-силни лекарства. — Огледа се. — Какво готвиш? Хей, как е конят ти?
Кийтън се втренчи в нея.
— Купих си кон — информира го тя.
— Какво?
— Кон.
— Купила си кон?
Гилейн се чувстваше като у дома си. Отвори кухненския шкаф и извади чаши.
— „Кло дьо Боа Пино Ноар“, реколта 1996 година. Кийтън, искаш ли? Виното е страхотно.
— Разбира се.
Гилейн наля виното.
— Сам ще се представя, Сонора. — Подаде ръка на Негодника. — Гилейн. — Тя въздъхна с облекчение. Гилейн не беше сложил титлата „доктор“ пред името си. — Аз съм лекар в Еврейската болница. Работя в спешното отделение.
Сонора отчаяно забели очи.
— Говорите английски перфектно — каза Гилейн на Кийтън. — Не долавям акцент, а трябва да знаете, че имам отличен слух за тези неща.
— Ние от Маунт Адамс умеем да се приспособяваме.
Гилейн се намръщи.
— Това не е Негодникът, Гилейн — намеси се Сонора.
Той подозрително я изгледа:
— Искаш да кажеш, че този е друг?
Точно в този момент покрай тях префуча Клампет, увлечен в преследването на три мишки.
28
За разлика от Сонора, Гилейн очевидно се забавляваше. Също и Кийтън, който повдигна кушетката, за да покаже мястото, където гризачите са се скрили. Клампет ги беше притиснал в ъгъла и сега лежеше по корем, махаше доволно с опашка и протягаше лапа към мишките.
— Накарай кучето да се махне, преди да съм изпуснал това чудо!
Сонора знаеше, че кушетката е тежка.
— Клампет! Стани.
Кучето се престори, че не я чува… или наистина не я беше чуло.
— Клампет! — Тя го хвана за задните лапи и го затвори в банята. Клампет недоволно задраска с нокти по вратата и залая.
— Ще олющи боята! — извика Кийтън.
— Млък! — промърмори Сонора под носа си.
— Какво каза? — невинно попита Гилейн.
— Нищо. — Трите сивкави гризача се шмугнаха в краката й. — Не, за бога! — изпищя тя. — Защо идват при мен?!
— Сега ще ги хвана — каза Гилейн.
— Не. — Сонора хвърли кърпата върху мишките, бързо се наведе и ги уви в нея. — Бързо! Отворете вратата, че ще избягат.
Гилейн отвори вратата и тя изскочи навън, втурна се към градината на съседите и внимателно остави кърпата на земята.
— Да не сте посмели да се върнете в къщата ми! — извика. — Намерете си по-подходящ дом. Ако отново се появите, ще оставя кучето да ви хване.
Посегна да вземе кърпата, но се отказа и тръгна обратно към къщата.
Гилейн седеше на кушетката, а Кийтън се беше облегнал на полицата на камината, сякаш позираше за списание „Таун енд Кънтри“.
Щом Сонора влезе, Гилейн спря по средата на изречението си и с усмивка я попита:
— Какво направи с мишките?
— Пуснах ги.
— Пак ще се върнат — уведоми я Кийтън.
— Тя най-вероятно се надява, че ще се преселят в къщата на съседите — подхвърли Гилейн.
— А какво според вас трябваше да направя? Бедните животинки потърсиха защита при мен. Нима трябваше да ги убия?