Сонора се приведе:
— За бога! Кога по-точно са й се обадили, за да й го съобщят?
— Два дни преди трагедията.
— Говориш за…
— Да, точно за случая „Стинет“. Знам, че ти го разследваш. Жената е уплашена, Сонора.
— Обзалагам се, че е.
— Ще се срещнеш ли с нея?
— Дай ми адреса.
— Домашният или на работното й място?
— Къде се намира тя в момента, Кийтън? И не се мотай.
29
Сонора сложи храна в чинийката на Клампет, заключи вратата и погледна часовника си. Трябваха й петнайсет минути, за да стигне до дома на Сам, и още около трийсет и пет, за да открие бабата, чийто внук се беше доверил на годеницата на Кийтън. Името на жената беше Марта. Беше наела помещение, в което приготвяше сладкиши и ги продаваше. Внукът прекарваше нощите при баба си — помагаше й в приготвянето на сладкишите и пишеше домашните си. В момента към задълженията му се беше прибавило още едно — на пазач.
Сонора категорично отхвърли предложението на Кийтън да вземе Труди и двамата да я придружат до местоработата на Марта. Беше си тръгнал с недоволно свити устни. Като че ли след като й беше дал въпросната информация, беше в правото си да участва в разследването на случая. Благодари й с пресилена любезност, но тя не си направи труда да му обясни, че обикновено хората се притесняват да говорят открито пред непознати, особено когато става въпрос за финансовото им състояние, и че замесването на външни лица в разследването на криминален случай е нежелано като въшките, само дето създаваше доста по-сериозни проблеми.
Не че не беше любопитна да види тази толкова впечатляваща негова Труди, но това беше личен интерес, а сега имаше работа.
Осъзна, че е изнервена. Всички нормални хора си бяха у дома и вечеряха или се наслаждаваха на почивката си, а тя сякаш живееше на друга планета.
Страхуваше се да не види същата касапница като в дома на Стинет. Нима подобно брутално убийство наистина би могло да бъде свързано със събирането на неплатени суми? Малко вероятно. И все пак… Убийците не бяха докоснали портфейлите, чантите, парите, но бяха проверили пощата и старателно бяха изтрили информацията от паметта на телефонния секретар — двете места, които можеха да насочат вниманието на следствието към неплатените сметки. Шофираше по-бързо от обикновено и се надяваше, че Сам ще бъде готов, за да тръгнат веднага. Беше я обзело чувството, че всичко, което се случва, й е до болка познато. Кийтън й беше отнел прекалено много време и беше говорил по-дълго от необходимото.
Колегата й я чакаше. Сонора харесваше къщата му и двора около нея, които бяха поддържани изрядно.
Напоследък завиждаше на всички, които живееха в чисти и уредени квартали като „Мейбъри“. Завиждаше и на мъжете. Знаеше, че и те се прибират вкъщи, попадайки в същия объркан свят като нейния, но упорито продължаваше да си представя, че когато един мъж се върне у дома след работа, влиза в чистата си къща, където го очакват топла храна и добре възпитани и любящи деца.
Знаеше, че „Мейбъри“ е магическо място. Беше й ясно, че жените, които посрещат мъжете си на прага, са прекарали същия тежък ден като нея, отхвърляйки едно след друго безкрайните си задължения, че идилията, която си представяше, е само резултат на моментното й настроение, на безнадеждността, която я беше обзела, но която бързо щеше да отмине. След време сигурно щеше да се почувства значително по-добре… само че дълбоко в себе си не вярваше, че това наистина ще се случи.
Нямаше повод да бъде недоволна от себе си. Банковата й сметка нарастваше, беше спестявала цяло лято, не беше ползвала отпуска, хранеше децата си, макар и с набързо приготвени сандвичи, беше осигурила всичко необходимо за началото на учебната година и беше похарчила доста пари покрай този ад за майките, известен още като Коледа.
Какво й ставаше? Та тя обичаше коледните празници! Погледна се в огледалото за обратно виждане и процеди през зъби:
— Я се стегни!
Ани, малката дъщеричка на Сам, се втурна навън и прегърна баща си за довиждане. Сонора неволно подложи на внимателна преценка детето, което беше само две години по-малко от Хедър. Изглеждаше ли уморено? Или отслабнало? Ани беше болна от левкемия и Сам живееше под непрекъснато напрежение.
Малката й помаха. Сонора й отвърна с усмивка, докато Сам се настаняваше на мястото до нея.