Сонора отби вляво от главното шосе и подкара покрай облицованите с ламарина бараки на импровизирания индустриален парк. В далечината видя светещ надпис: „Кухнята на Джуди“. Идеята не беше лоша. Вероятно Джуди имаше голяма клиентела — хората, работещи в този район, все някъде трябваше да се хранят.
— Пристигнахме — отбеляза Сам и се опита да погледне през стъклото. Светлините на уличните лампи се отразяваха от мокрия асфалт. — Май навсякъде е затворено.
— Казах ти, че става въпрос за кулинарен магазин с пристроено кухненско помещение, в което през нощта Марта Брукс приготвя сладкиши.
— Какви сладкиши?
— Откъде да знам?
— Може да ни почерпи с някоя бисквита.
Сонора даде ляв мигач и докато колата се изкачваше по стръмния хълм, промърмори:
— Ще трябва да завием и да се върнем.
Зад сладкарския цех бяха подредени метални контейнери. Сонора имаше лоши спомени, свързани с контейнерите. Тя паркира до един от тях. Забеляза, че пред сградата в края на пресечката разтоварват камион. Кварталът притежаваше лустрото, което дава преуспяващият бизнес. Тук-там прозорците на сградите светеха, но, общо взето, наоколо беше истинско мъртвило. Ясно беше защо внукът на Марта си е купил пистолет. „Явно младежът не е вчерашен“ — помисли си Сонора.
Сам почука на алуминиевата рамка на остъклената врата, която предполагаха, че води към кухнята. Зачакаха.
— Може да сме сбъркали вратата.
— Вътре има някой. Виждам слаба светлина и чувам музика. Почукай отново, Сам.
Този път почукването беше по-силно и настойчиво. Сам промърмори:
— Музиката спря.
Отново изчакаха. Накрая вратата се открехна. До слуха на Сонора достигна шепот.
— Не се страхувайте. Ние сме от полицията. Изпраща ни Кийтън Даниълс — годеникът на Труди… — Как ли й беше фамилията? — Труди учителката.
Тя упорито избягваше погледа на Сам. Беше много странно след толкова време да произнесе на глас името на Кийтън.
— Труди учителката — измърмори Сам, но това подейства на хората вътре като вълшебна думичка.
Вратата се отвори и на прага застанаха жена и високо мършаво момче.
— Може ли да ми покажете служебните си карти? — попита жената. Трябваше да отвори стъклената врата, за да вземе картата на Сам; Сонора забеляза, че дългите й пръсти треперят.
Беше обикновена жена с обло лице. Гъстата й черна коса, вече прошарена, беше прибрана в хлабав кок на тила и откриваше широкото чело. Черните й очи бяха топли. Всъщност Марта Брукс беше хубава. Веждите й бяха плътни и извити, на закръглената брадичка се виждаше трапчинка.
— Казвам се Марта Брукс. — Усмихна се тя. Престилката, препасана над дрехите й, беше изцапана с мляко и брашно. Единственият накит, който жената носеше, беше венчалната й халка. — Това е Дейви, моят внук и ангел-пазител.
Сам протегна ръка на момчето. То се поколеба, сякаш не беше свикнало да общува с непознати. Накрая обаче се здрависа със Сам и отстъпи встрани, за да им направи път да влязат.
Дейви носеше маркови спортни боти. Джинсите му бяха толкова широки, че се крепяха на кръста му само по магия. Под ризата му се виждаше тениска с къс ръкав, навлечена върху друга тениска, само че с дълъг ръкав. Косата му, фиксирана с гел, беше боядисана в розово от двете страни, а по средата — в жълто и зелено. Приличаше на дъга след дъжд. За голяма изненада на Сонора Дейви имаше обица само на едното ухо — нещо нетипично за младежи с пънкарски прически. Когато човек го погледнеше, сякаш виждаше само лакти и крака, с които момчето сякаш не знаеше какво да прави. То поздрави Сонора с плътен монотонен глас.
Марта Брукс засияваше всеки път, щом погледнеше към внука си. Не би могла да изглежда по-горда, дори ако току-що им го беше представила като новоизбрания младежки президент на Харвардския университет. Сонора си помисли, че на света няма нищо по-прекрасно от баба, която безумно обича внука си. Жената върна картата на Сам:
— Много ви благодаря, че дойдохте. Моля, влезте.
Поведе ги по тесния коридор. Подминаха нещо като миниатюрен килер, в който държаха кофи, парцали, разни съдове и огромни кутии с почистващи препарати. Бабата и внукът едновременно погледнаха към посетителите със смесица от облекчение и страхопочитание. Личеше, че са изплашени.
— В момента приготвяме сладки топчета с пълнеж с бърбън — обясни Марта Брукс.
Сам любопитно я изгледа.