Марта го потупа по ръката.
— Трябваше да се обърна към съпруга си за помощ…
— Не, не трябваше! — войнствено заяви внукът.
— Цял живот съм мечтала да започна собствен сладкарски бизнес. Преди три години реших, че съм чакала достатъчно дълго. Бях отгледала децата си, бях съхранила дома си, беше време да направя нещо и за себе си. Само че никой не ме взе насериозно! Собствените ми деца, на които помогнах да завършат колеж и да започнат да градят кариери, се шегуваха с мен. „Мама и нейните сладкиши!“ — възкликваха иронично.
— Но затова пък винаги са първи, когато стане въпрос да похапнат въпросните сладкиши! — намеси се Дейви. — Особено леля Вай.
— Дейви, скъпи. — Момчето веднага омекна и това впечатли Сонора. — Съпругът ми беше най-лош от всички. Стана невероятно ревнив по отношение на времето ми. За бога! Женени сме от трийсет и осем години! Няма значение. Омръзна ми да се разправям с тях и реших да започна сама. Никой не знаеше до деня, в който получих голяма поръчка за хиляда и двеста топчета с пълнеж с бърбън и два пая с портокал. Тогава Дейви ми се притече на помощ.
— Избягах от училище за два дни.
— Шшт, скъпи, това си е наша тайна. — Марта отвори бутилката „Мейкърс Марк“ и Сонора долови миризмата на бърбън.
— Оттогава не съм му разрешавала да отсъства от училище. Ще завърши тази година с много добър успех.
— Може би. — В гласа на Дейви пролича колебание.
— Можеш да го постигнеш, скъпи, само трябва повече да се изявяваш. — Марта наля бърбън в крема, който приготвяше, разбърка го, после започна да оформя топки и да ги подрежда върху восъчната хартия. — Та натъкнах се и аз на следния проблем — трябваше да купувам продукти, а не можех да очаквам печалба, докато не изпълня поръчката, затова се възползвах от услугата, която онези хора предлагаха. Веднага получих парите — точно както ми бяха обещали, само че не ми позволиха да внеса сумата, когато спечелих достатъчно, за да мога да я върна.
— Не са ви позволили ли? — възкликна удивено Сам.
Тя поклати глава:
— Точно така, сър. Чували ли сте нещо подобно?
Сонора си помисли, че историята й е позната.
— Те искат да ви вкарат в по-големи дългове, а не да им върнете онова, което са ви заели.
— Казах й, че нямат право — обади се Дейви.
— Аз пък отвърнах, че на практика нещата стоят именно така.
Сонора смръщи вежди.
— Какво точно ви казаха?
— Нека да помисля. — Марта оформи поредната топка. — Отидох на адреса на фирмата, защото се страхувах да не се натъкна на някой свой познат. Момичето на информацията беше много любезно първия ден, когато поисках заем. После обаче някакъв човек започна постоянно да ми звъни по телефона, дори още преди срокът за изплащане на заема да е влязъл в сила, и да ми обяснява, че незабавно трябва да отида в офиса им и да платя процент върху лихвата. Опитах се да обясня, че все още не би трябвало да плащам нищо, но той ме заплаши, че ще се обади на шерифа и ще си имам проблеми. — Ръцете й отново затрепериха.
Сонора усети, че стомахът й се свива от гняв.
— Бях много разтревожена, обаче Дейви ме успокои, че той ще отиде да плати вместо мен — имаше малко пари, които беше спечелил с групата си. Той свири на китара в един състав на име „Дед Хед Девилс“. Чували ли сте за тях?
Сонора със съжаление призна, че не е чувала. Сам отхапа от поредния сладкиш. Как можеше да отхапе толкова голямо парче, без да му се повдигне?
— Свирят на тържествата в различни училища. Тази година на конкурса за най-добра група излязоха трети, макар че заслужаваха първо място.
— Бабо! — извика Дейви, но си личеше, че неговото мнение не се различава от това на баба му.
— Та Дейви отиде да плати, но след три дни онзи човек отново ми позвъни. Този път нямахме пари за поредната вноска. Мъжът започна да ми крещи, накрая ме предупреди да следя вестниците и да видя какво ще се случи на „Едрингтън Корт“ и че може би след това ще реша да им платя. И ме нарече… — Гласът й прегракна от вълнение и тя сложи длан на челото си. — Нарече ме „мошеничка“ и ме предупреди, че горчиво ще съжалявам, ако не платя.
Сам стана, намокри една салфетка и я подаде на Марта Брукс, за да избърше крема от челото си. Сонора знаеше, че постъпката му е продиктувана от необходимостта да прави нещо — тя се чувстваше по същия начин. Дейв ги гледаше с огромно облекчение и Сонора разбра колко уплашени и самотни са били баба и внук, притиснати до стената. И това чувство й беше познато.