Труди тръсна глава:
— Не съм от хората, които могат да останат безучастни наблюдатели.
— Но се надявам, че ще бъдеш една от онези, които ще напуснат това място възможно най-скоро — промърмори Сонора. Сам се подсмихна, макар да не беше възможно да е чул думите на партньорката си.
— Госпожо Брукс, вероятно ще се наложи утре да дойдете в управлението, за да дадете показания — рече Сонора.
Възцари се мълчание.
— О, не! — възкликна Труди. — Не можете просто да ги оставите тук без охрана.
Сонора отново потръпна от лигавенето на Труди, после мислено се упрекна, че е предубедена към тази жена.
— Госпожо Брукс, посочихте ли домашния си адрес при попълването на документите?
— О! — Марта махна с ръка. — Не. Не исках… — Погледна Кийтън и Труди.
— Може би предпочитате да поговорим насаме в другата стая.
Марта кимна, направи знак на Дейви да донесе още столове. Двете седнаха до мивката, пълна с неизмити съдове.
— Госпожо Брукс. — Сонора се усмихна на жената, давайки й възможност да си поеме дъх и да събере мислите си, сетне заговори, като понижи глас: — И така, какво искахте да кажете?
— Ами… вече споделих какво беше отношението на съпруга ми към този мой бизнес…
Сонора кимна.
— Наистина много внимавах да не оставя „следи, които да водят към дома ми“. Не исках той да разбере.
— Казахте, че са ви търсили по телефона, за да ви окажат натиск.
— Имам мобилен телефон. Бях го купила за колата, но започнах да го използвам в бизнеса.
— На какъв адрес сте регистрирали телефона? И какъв е адресът на чековете? Имате ли отделна банкова сметка за цеха ви?
— Да, но вместо адрес съм посочила номер на пощенска кутия.
— Много добре. — Тази жена наистина беше свършила добра работа. — Някога да сте се обаждали на онези хора от домашния си телефон? Дори веднъж?
— Не, никога. Дъглас проследява всичките ми телефонни обаждания, а както ви казах, не бих искала той да знае.
— Сигурна ли сте? Телефонните апарати в офисите обикновено запаметяват номерата, от които клиентите им звънят.
— Сигурна съм.
— Ами Дейви? Той дали не се е обаждал? Знаят ли онези къде живее внукът ви?
— Не, не съм му позволявала да им телефонира.
— Добре. А те да са ви звънили или да са се опитвали да установят контакт с вас на домашния ви адрес?
— Не.
— Търсили ли са ви след случилото се със семейство Стинет?
Марта поклати глава. Прехапа долната си устна.
— Госпожо Брукс, мисля, че нямате сериозни основания да се притеснявате. Но за всеки случай стойте далеч от тази пощенска кутия за известно време. Ако е наложително да проверите пощата, ще изпратя някого да ви придружи. Съмнявам се, че ще ви последват или притесняват, но не искам да поемаме дори минимален риск. И не правете никакви опити да се свържете с тях.
— А какво да правя, ако ми се обадят или ако отново настояват да им платя?
— Дайте ми мобилния си телефон. Аз ще разговарям с тях.
— Защо не… Но понякога ми звънят за поръчки и…
— Ще приемам поръчките вместо вас и ще се погрижа да бъдете уведомявана своевременно. Знам, че ще е трудно, но в ситуация като тази, бих искала да избягваме всички възможни рискове.
— Детектив Блеър, онова, което са причинили на семейство Стинет, е ужасно! Наистина ли мислите, че съм в безопасност?
— Да, госпожо. Но ако се случи нещо, което да ви се стори съмнително, обадете ми се. И ако открият номера на домашния ви телефон или дори за миг допуснете, че може отнякъде да са научили адреса ви… Къде получавате сметките за мобилния телефон?
— Пристигат в пощенската кутия, която съм наела.
— Браво на вас. Постъпили сте много умно.
Марта се усмихна. Сонора й подаде визитната си картичка:
— Отзад е номерът на домашния ми телефон. Разчитате ли го?
— Да, няма проблеми. Имате много хубав почерк, детектив Блеър.
— Благодаря.
Сонора знаеше, че почеркът й е ужасен, но комплиментът я зарадва. Марта Брукс знаеше, че всяка жена — дори и най-независимата — се радва да получи одобрението на околните. Сонора се сети за майка си, която неизменно я подкрепяше години наред.
— Обадете ми се на всяка цена, по всяко време на денонощието, ако нещо ви притесни или изплаши — колкото и незначително да ви се стори.