Най-сетне се унесе. Очевидно хапчетата започваха да действат. Изключи нощната лампа, стисна клетъчния телефон и се сгуши до Клампет. Липсваше й успокояващото присъствие на децата.
Затвори очи и отново го чу. Онзи ужасен шепот. Гласът на Джой Стинет. „Света Дево…“
34
Сонора избута Молитър встрани, за да си налее кафе, после спря пред бюрото на Грубер.
— Май чух да споменаваш името ми.
Той почукваше с молив по бюрото си — беше от хората, които не са в състояние дори за секунда да стоят неподвижно. Сонора си каза, че не би искала да бъде на мястото на учителката му в детската градина.
Сложи длан върху неговата:
— Успокой се.
Той измъкна ръката си и продължи да си играе с молива.
— Хей, нали се сещаш за жената, с която разговаря вчера? Онази, дето дрънкаше за кармата? Не бих искал да ми се наложи да се занимавам с подобно нещо.
— Затова ли ме извика?
— Не. Разговарях със свидетеля, който в деня преди убийството е забелязал униформен човек пред вратата на семейство Стинет.
— Може ли да му се вярва?
— Той е петнайсетгодишен хлапак. Показахме му различни снимки, но той всеки път се спираше на униформата на морските пехотинци.
— Има ли някаква вероятност хлапакът да се е объркал и да е видял униформения през друг ден?
— Изглежда сигурен, но всичко е възможно. Възложих на Мики да се заеме с това. Ако човекът е служил във флота, пръстовите му отпечатъци са в базата данни.
— Хей, Грубер, има ли военно подразделение, наречено „Ангелите“? Или „Летящите ангели“? Или нещо от този род?
— Мисля, че да. При военновъздушните сили. Ще проверя. — Той се намръщи и най-сетне пръстите му престанаха да се движат. — Между другото, Сам те търсеше.
— Знаеш ли къде отиде?
— Излезе преди малко. Обадиха му се по телефона и той хукна, като че панталонът му е подпален.
— Сонора, ето те и теб! — Сандърс отвори летящата врата, водеща към офиса.
— Да не се е крила някъде? — попита Грубер и се усмихна на новодошлата. Сонора забеляза погледите, които двамата си размениха. Със сигурност бяха любовници.
Сандърс се обърна към нея:
— Сестрата на Карл Стинет е в първа стая. Казва се Амбър Уексфорд. Пристигна в седем и половина тази сутрин.
— В седем и половина? Мили боже! — Тя взе чашата с кафето, добави сметана и хвърли поглед към кабинета на Крик. Вратата беше затворена. А тя не обичаше да кара роднините на пострадалите да чакат.
— Хей, Сонора, чантата ти звъни — отново се обади Грубер. В последно време всичко му се струваше забавно. Беше в прекалено добро настроение — доказателство, че има любовница.
Сонора порови в чантата си и извади клетъчния телефон:
— Ало?
— Ще приемете ли поръчка за топчета с крем с бърбън?
— Да, един момент. — Тя подаде на Грубер мобилния телефон. — Ще приемеш поръчката, нали?
Тръгна по коридора към стая номер едно, където се провеждаха срещите с външни лица. Огледа се по навик, преди да влезе.
Амбър Уексфорд седеше сковано на сгъваемия алуминиев стол и плачеше. Беше закръглена жена с дълги крака, подчертани от тесните джинси. Сълзите й се стичаха изпод квадратните рамки на очилата й. От време на време бършеше лицето си със смачкана синя салфетка.
Сонора се върна в общото помещение, наля кафе в две чаши, добави прахообразна смес от шоколад и какао, грабна от бюрото на Молитър кутията със салфетки и се върна при посетителката:
— Заповядайте. С какво мога да ви помогна?
Жената бързо стана от мястото си и взе кутията от ръцете на Сонора, за да й даде възможност да задържи двете чаши с кафе.
— Можете да ползвате салфетките — каза Сонора и подаде едната чаша на Амбър. — Това също е за вас.
Жената машинално протегна ръка, макар че в момента очевидно не й беше до кафе.
— Седнете — покани я Сонора. — Студено ли ви е? Мога да усиля климатика.
— Не, благодаря ви, добре съм.
Всъщност изобщо не беше добре. Очите й бяха силно зачервени, носът — също. Изглеждаше объркана и зашеметена — изражение, което беше до болка познато на Сонора.
Амбър Уексфорд беше от тези момичета, с които човек непрекъснато се сблъсква в гимназията — любезна с всички, надянала маска, под която прикрива истинските си чувства. Първото, което се набиваше на очи, бяха дългите й крака и очилата. Дългата й права коса беше старателно оформена в прическа, направена със сешоар. Може би за близките си беше красавица. Но привлекателността й беше скрита под пластовете посредственост, която тя използваше като средство за самозащита от заобикалящата я ежедневна бруталност.