Изглежда, се криеше под широкия пуловер като таралежа под бодлите си. Не беше жена, която си позволява да се появява на публично място с джинси, отрязани до коленете. На челото й сякаш беше написано: „Аз съм примерно момиче“.
Сонора се запита каква в действителност е Амбър и дали някой наистина я познава. Докосна ръката й:
— Госпожо Уексфорд, аз съм детектив Блеър. Приемете най-искрените ми съболезнования.
Амбър Уексфорд кимна и Сонора допусна, че жената не вярва напълно на думите й.
— Как е бебето?
— О! — Амбър се изкашля. — Извинете. Бебето е много добре. — Гласът й сякаш се пречупи и тя отново се изкашля, после отпи глътка кафе. — Съжалявам.
Беше от онези, които обичаха да се извиняват. Тази констатация не изненада Сонора.
— Просто съм любопитна, госпожо Уексфорд. Знаете ли дали вие сте определена за законна настойница на детето?
Амбър кимна:
— Да, освен ако Карл не е променил завещанието си. С Джой ме помолиха да поема грижата за децата им, ако с тях се случи нещо… лошо. Аз пък поисках те да се погрижат за моите две деца, ако се наложи.
— Мисля, че Клоуи е голяма късметлийка — отбеляза Сонора.
— Благодаря ви. Сигурно вече сте се запознали с Еди.
Двете се засмяха, но в следващия миг Амбър отново се скри в черупката си:
— Съжалявам. Не беше много любезно от моя страна.
Сонора смени темата:
— Наистина ви благодаря, че дойдохте тук, за да ни помогнете. Спестявате ни много време. Виждам колко сте разстроена. Ще бъдете ли в състояние да ми отговорите на няколко въпроса? — Беше гаден ход. Можеше да си позволи да прояви съчувствие, защото беше сигурна, че Амбър Уексфорд ще отговори положително. Светът се крепеше на жени като Амбър — отговорни, упорити и любезни.
— Това е мой дълг.
— Кажете ми какво точно се случваше с вашия брат.
Амбър се приведе напред, все едно се подготвяше да решава невероятно трудна задача.
— Брат ми беше добър човек, детектив Блеър. Много добър човек. Само че имаше финансови затруднения.
— Много хора имат проблеми с парите, госпожо Уексфорд. И повечето от тях са добри.
— Да, да. Но Карл… Или по-скоро Джой… Заплашваха ги…
Сонора зачака продължението, но Амбър замълча и впи напрегнат поглед в нея.
— Разкажете ми.
— Някакви мъже им се обаждаха и им казваха, че ако искат всичко да бъде наред, най-добре ще бъде да им платят.
— Лично ли?
— Лично.
— Знаете ли откъде идваха тези заплахи, госпожо Уексфорд?
— Не, Карл никога не ми каза. Той изобщо не е споменавал за това пред мен. Дори мисля, че не знаеше за тези телефонни обаждания. Но Джой сподели с мен. Те звъняха на нея.
— И тя не е споменала за заплахите пред съпруга си?
— О, детектив Блеър, Карл беше толкова разтревожен за бизнеса си и за джипа…
— Какво е станало с джипа?
— Взеха им го. Той толкова се срамуваше! — Това доведе до нов изблик на сълзи. Сонора измъкна пет салфетки от кутията, сгъна ги внимателно и ги подаде на Амбър. Тя ги взе и издуха носа си. — Извинете. Джой не искаше да го притеснява допълнително.
— И тя не ви каза кой ги заплашва?
Амбър поклати глава:
— Дори се изненадах, че изобщо ми каза. Тя нямаше навика да споделя с други проблемите с. Но един ден аз отидох да им занеса някои неща. Нервите й не издържаха и тя ми разказа.
— Какво им занесохте?
— Просто… някои неща.
Сонора изчака.
— Изтеглих заем от взаимоспомагателната каса. Карл беше започнал да ми връща парите, когато това ужасно нещо се случи. — От гърдите й се изтръгна ридание и тя за пореден път издуха носа си. — Той щеше да ми върне всичко до последния цент. Щеше да го направи до края на годината, преди лихвите да започнат да текат.
— Много сте щедра — отбеляза детективката.
— Той би направил същото за мен. Всъщност го е правил. Помагаше ми, докато учех в колежа за медицински сестри, и винаги отделяше пари за мен, преди да се омъжа. За мен това беше възможност да му се отплатя за грижите. Само че той не ми каза, че са затруднени материално, преди да им отнемат джипа.