— Госпожо Уексфорд, да знаете дали брат ви или съпругата му са посещавали някой от онези офиси, в които човек може да получи чек за заем и веднага да го осребри?
Амбър се отпусна назад и смръщи вежди:
— Странно е, че го казвате.
— Нима?
— Веднъж Джой ми спомена за това. Предупреди ме кракът ми да не стъпва на подобно място. Каза, че са нов вид финансови акули.
— И е била права — кимна Сонора.
— Чудя се дали отново е отишла там.
— Отново?
— Тя ми се обади в деня преди… Преди нещастието. Каза, че разполага с две хиляди долара и ме попита дали да ми върне част от парите, които им бях заела, или да ги запази временно, докато се стабилизират финансово.
— Две хиляди долара? Спомена ли откъде ги е взела?
— Не. Подхвърли, че няма да ги използва за плащането на сметки, а ще ги отдели за храна. Разбира се, отказах да взема парите. Не мисля, че това беше основното, заради което ми се обади.
— А защо ви е позвънила?
— Да ме помоли да кажа на Карл, че аз съм й ги дала.
Сонора изненадано я погледна:
— Откъде може да е взела тези пари?
— Нямам представа.
— А вие какво казахте на Карл?
— Нищо. Тогава за последно разговарях с някого от двамата.
35
Сонора облегна крака на бюрото си и се заслуша в песента „Направих каквото искам“ на Франк Синатра. Вратата на лабораторията се отвори и Мики се плъзна към бюрото й, сякаш караше кънки.
— Натъкнахме се на сигурна улика, красавице моя. Ти си първата, на която го казвам.
Тя смъкна краката си и се приведе:
— Аруба ли е?
— Един прелестен отпечатък на касата на входната врата. И един малко размазан — на звънеца.
Сонора му изпрати въздушна целувка.
— Освен това имаме още едно сполучливо попадение. Открих униформения.
Тя се изправи:
— Наистина ли?
— Наистина. Сержант Робърт Джий Пърсел.
— Господи! Боби Пърсел!
— Кой е той? — полюбопитства Мики.
— Първият съпруг на Джой Стинет. Бащата на Тина. Напуснал е жена си, преди Тина да се роди.
— А пък аз бих казал, че се е върнал. По-добре да уведомим Крик.
Влезе в кабинета на Крик, без да почука — нещо, което само той имаше куража да си позволи. Сонора, която трябваше да стои до телефона и да чака да я свържат с Куинси Дейвид, се ядосваше, че пропуска съвещанието. Погледна към кабинета на шефа си и в краткия миг, преди вратата да се затвори зад гърба на Мики, успя да зърне Сам и Крик, който говореше по телефона.
По дяволите!
— По дяволите!
— Куинси Дей… Моля?
— Казах, че съм детектив Блеър. Търся адвокат Дейвид.
— Господи, на мен ми се стори, че казахте „По дяволите“! — Гласът беше мек. Звучеше развеселен. Явно човекът нямаше работа и се чудеше с какво да убие времето си.
— С Куинси Дейвид ли разговарям?
— Разкрит съм.
— Господин Дейвид, водя едно разследване. От прокурора разбрах, че вие сте човекът, на когото трябва да позвъня във връзка с незаконните бюра за заеми.
Той мрачно промърмори:
— Те са навсякъде, детектив Блеър, като всяко зло между другото. С какво мога да ви бъда полезен?
— Разкажете ми всичко, което знаете за тази система, господин Дейвид.
— Добре. Бихте ли изчакали за момент да си взема едно кафе?
— Разбира се. — Тя погледна към празната си чаша, но реши да изчака. Ако продължаваше да има проблеми със съня, може би щеше да успее да си навакса, докато чакаше на телефона.
— На ваше разположение съм.
Тя си представи как човекът отсреща се настанява удобно на стола си и направи същото. Извади химикалка и лист.
— Имало едно време… Представихте се като детектив Блеър, нали?
— Сонора Блеър.
— Сонора. Първото бюро било открито в Кливланд, щата Тенеси, сетне в Кентъки, а сега тези „агенции“ като венерическа болест са заразили цялата страна. В началото са били съсредоточени около военните бази. Жертвите са били новобранците. Предлагали са им пари назаем, докато получат заплатата си. Заемите били наричани „еднодневни“.
— Каква е системата им?