— Някой да е пострадал физически?
Дейвид замълча.
— Не съм чул. Физическата саморазправа не е нещо обичайно. Но до мен достигнаха… слухове.
— Какви слухове?
— Например, че служители на тези фирми обикалят къщите на длъжниците, звънят на вратите и денонощно дебнат на верандата. Една клиентка се оплака, че някакъв мъж прекарал целия следобед, седнал на люлката на двора… Беше изпаднала в истерия. Не знам дали е основателно, но хората се страхуват. Натискът е главно психологически. Това действа, защото длъжниците се срамуват.
— Каква е обичайната лихва при тези „заеми“?
— Зависи. В различните части на града процентът варира — общо взето, той е между двайсет и пет и четирийсет и пет. Нормалното е трийсет и три. Чувал съм обаче за лихва до седемстотин процента!
Сонора изпусна молива. Седемстотин процента. Това трябва да го запомни! На всяка цена.
— Знаете ли нещо конкретно, което да служи като потвърждение на слуховете?
— Не мога да ви кажа кой знае какво, освен че най-наплашени са хората, които идват от Индиан Хилс…
— Какво казахте?
— Споменах бюрото в Индиан Хилс. Всъщност имах клиент, който изживя подобна изненада…
Сонора мълчаливо изчака Дейвид да продължи:
— Трябва да отдадем дължимото дори и на дявола, така да се каже. От време на време на някого от длъжниците — предимно на самотни майки и други подобни — се съобщава, че задълженията му са отпаднали.
— Как така?
— Дълговете им се опрощават. От ангела.
— Ангелът ли?
— Да, звучи идиотско. Но това се случва на хората от Индиан Хилс. Запомнете, става въпрос за непотвърдени слухове.
— Знаете ли кой е собственик на това бюро?
— От три месеца се опитвам да разреша тази загадка. Не съм стигнал доникъде, но вашите хора може да успеят. Единственото, което мога да ви кажа, е, че който и да е този човек, той е или най-добрият ви приятел, или най-ужасният ви кошмар.
Сонора разгъна бележката и прочете:
„Детектив Уитмор от Лексингтън, Кентъки, докладва, че е открил на Олд Франкфурт Роуд, където живее сестрата на Аруба, шевролет «Импала» с грундиран калник. След направената проверка се установи, че колата е собственост на Бартън Кинкъл. Мъже, отговарящи на описанията на Кинкъл и Аруба, са забелязани да влизат и излизат от къщата. Крик подготвя доклада“.
— Благодаря ви, господин Дейвид, много ми помогнахте.
— О, няма за какво, детектив Блеър. Хей, говорите някак странно. Не сте получили сърдечен удар или нещо от този род, нали?
— Не, добре съм. Наистина много ви благодаря.
— Щом е така, кажете на вашите хора, че не е законно да прибират клиентите ми, когато стане въпрос за неплатени задължения от този вид.
— Непременно — обеща Сонора. Стори й се, че ще бъде невъзпитано да му каже, че нейният отдел не се занимава с подобна дейност.
36
Сонора обикаляше из супермаркета „Деъри Март“, проправяйки си път сред тълпите хора, пазаруващи на връщане от работа. Чудеше се дали ще открие нещо, което да приготви за вечеря. На децата им беше омръзнало да се хранят с полуфабрикати.
Искаше й се да купи нещо, което се приготвя бързо и лесно, за да може да вземе гореща вана и да си легне рано. На следващата сутрин трябваше да стане в ранни зори, за да пропътува разстоянието до Кентъки. Би трябвало да бъде развълнувана… но не беше.
Тя се спря на бекон. Но щеше да го сервира без домати. Може и да не беше най-добрата вечеря на света, но не беше и най-лошата. Щеше да купи любимия чипс на децата. Вярно, че не беше здравословно, но затова пък щеше да ги засити. Освен това беше прекалено уморена, за да мисли за друго. Дали пък да не приготви супа? Къде ли са пакетите с готови супи? Супа и сандвич — меню, по-подходящо за закуска, но пък определено хранително, поне според рекламите на супите „Кембъл“.
Взе едно пакетче супа и се нареди на опашката, която не помръдваше. Жената, която в момента плащаше, поиска цигари „Марлборо“, но цял стек. След като изпълниха поръчката й, тя реши, че иска да си купи лотарийни билети. Сонора скръцна със зъби и сви юмруци. Мразеше да чака хора, които купуват лотарийни билети и цигари тъкмо когато опашките на касите са най-големи.