— Няма ли да хапнете нещо? — попита той.
— Не, благодаря.
— Аз пък умирам от глад. Моля ви, правете ми компания.
На този човек бе невъзможно да откаже. Чаровната му усмивка отново грейна. За пореден път Сонора изпита усещането, че Ван Оуен я чете като отворена книга. Той си поръча обилна закуска, а тя — картофени палачинки. Въглехидратите действаха успокояващо. Тя имаше нужда от успокоително.
— Разстроена сте — каза го кротко. Даваше й възможност да сподели, проявяваше съчувствие. Но дистанцията помежду им се запазваше. Нямаше чувството, че й се натрапва. По-скоро й прозвуча като покана.
— Тази вечер синът ми не се прибра у дома.
— А! — Ван Оуен й намигна. — Случва се с всички юноши на неговата възраст. Позната история.
— Имате син ли?
Той кимна и попита:
— На колко години е синът ви?
— Тим е на седемнайсет.
— Има ли шофьорска книжка?
Сонора кимна.
— Знам как се чувствате, Сонора. — Стори й се, че Ван Оуен ще докосне ръката й, но в последния момент той се отказа от намерението си. — Знам, че се чувствате така, сякаш е настъпил краят на света, но грешите. Подобни неща се случват всеки ден.
— Това не ми помага да заспя.
Палачинките пристигнаха, после сервитьорката изпълни и неговата поръчка.
— Чуйте ме, Сонора. Правите всичко по силите си за своите деца, но настъпва момент, в който трябва да ги оставите да поемат по пътя си. Леко да се дистанцирате.
— От сина ми ли?
— Това не е грях, а необходимо условие в борбата за оцеляване. Правите каквото можете и продължавате живота си.
— Невъзможно. — С отвращение се втренчи в палачинките. Толкова беше разтревожена, че не можеше да хапне нито залък.
— Не е невъзможно. Просто е дяволски трудно.
Сонора отпи от кафето си. Беше започнало да изстива. Очевидно не притежаваше вълшебното излъчване на Джак ван Оуен, защото сервитьорката не се появи, за да допълни чашата й.
— Какво ще ми кажете за Кинкъл?
— Бартън Кинкъл? — Ван Оуен поръси сол и черен пипер върху рохките яйца в чинията си. — Не го познавам. Кинкъл не е ли фамилното име на сестрата на Аруба?
— Бартън е техен племенник.
— И той ли е побъркан като Аруба?
— Не съм чула подобно нещо.
— Мога ли да ви дам един съвет?
— Във връзка с Кинкъл ли?
— Крик ми каза, че утре се каните да заловите Аруба.
— Да.
— Върнете се у дома и вземете някакво приспивателно. Гарантирам ви, че синът ви ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа.
— Не мога да седя със скръстени ръце и да се надявам — промълви тя, но колкото и да е странно, му повярва. Такъв беше ефектът, който оказваше върху нея.
— Искате ли да го потърсим заедно? Все още познавам доста хора. Ще поразпитам и вероятно скоро ще го открием.
Сонора не обичаше да й правят услуги, но сега ставаше дума за детето й. За него беше готова на всичко. Освен това човекът срещу нея беше не друг, а легендарният Джак ван Оуен.
— Имате ли време?
— Колкото щете — нали вече не работя.
37
Сонора с раздразнение си помисли, че дори тук, в Кентъки, за който местните жители твърдяха, че е част от Юга, времето е отвратително като в Синсинати — ниско над земята се стелеше гъста воняща мъгла, която сякаш се просмукваше в дрехите и в кожата.
— Красиво е, нали? — подхвърли Сам — непоправимият оптимист.
Тя трябваше да признае, че независимо от времето околността беше невероятно красива. Шосето беше само с две платна. От двете страни зеленееха пасища. Вляво се издигаше грамадна тухлена къща от времето на Гражданската война. Към входната врата водеше тясна алея, покрита с чакъл. Вдясно се виждаше новопостроена конюшня с нова дървена ограда. Вляво — ограда от мрежа. По полето препускаха коне, наблизо пасяха крави. Откакто си купи кон, към конюшните проявяваше изключителен интерес, граничещ с маниакалност. Навремето обичаше, докато пътува, да поглежда през прозорците на къщите, които подминава, и да си представя обстановката вътре, а сега правеше същото с конюшните.