Шосето свършваше при Олд Франкфорт Пайк. Малка черна табела уведомяваше пътниците, че навлизат в историческа местност. Сам спря на банкета и разгърна пътната карта.
Сонора се огледа. Колегата й беше избрал идеалното място за паркиране. Не се виждаше жива душа. Нямаше кого да попитат накъде да продължат.
Вляво се виждаше гробище. Белите надгробни плочи се бяха наклонили и почти се допираха. Над тях беше разперил клоните си вековен дъб. Мястото беше тихо и спокойно и когато пролетта дойдеше, тук щеше да е прекрасно. Недалеч се издигаше баптистка църква, изградена с червени тухли, пред която се простираше идеално поддържана морава.
Сам заби пръст в някаква точка на картата и Сонора надникна през рамото му, преструвайки се, че разноцветните линии й говорят нещо. И двамата обаче знаеха истината.
— Тук трябва да завием надясно — заяви той.
— Сигурен ли си?
— На около два километра вляво трябва да има ресторант. От онези, в които предлагат барбекю.
Сонора отново се огледа. Вдясно се издигаше стара каменна ограда, построена от ирландски заселници преди Гражданската война, ако можеше да се вярва на надписа.
— Сам, признай, че отново сме се объркали!
Той се намръщи и вдигна поглед от картата.
— Посочените ориентири съвпадат. Ето, виж. Тук имаме църква, гробище…
— Не е възможно да открием ресторант на това забравено от Бога място.
— Това място не е забравено от Бога, Сонора, а се нарича Удфорд Каунти.
— Мислех, че трябваше да сме във Файет Каунти.
— Може би границата между двете области е някъде наблизо.
— Сам, изгубили сме се.
— Не сме.
— Трябваше да приемем предложението на колегата Уитмор и да се срещнем с него в Лексингтън.
— Защо да се разкарваме до града и после да си губим времето да се връщаме? Нима не искаш сама да огледаш мястото, преди да се захванем с онези негодници?
— Знаеш, че искам.
Телефонът на Марта Брукс иззвъня.
— Да, моля? — каза Сонора.
— Сладкарският цех ли е?
— Извинете, сър, но тази сутрин сладкарката се обади, че е болна и няма да бъде на работа. Можете ли да се обадите вдругиден? — Тя прекъсна връзката.
— Сонора! — възкликна Сам.
— Как не ме е срам! Да, виновна съм.
— Изобщо не трябваше да взимаш телефона на жената.
— О, извини ме, че се опитвам да спася живота на един свидетел!
Сам сгъна картата и включи двигателя.
— Как го правиш, между другото? — попита Сонора, докато прибираше телефона в чантата си.
— Кое? — Той се огледа и направи обратен завой. Потеглиха отново към Олд Франкфорт Пайк, после завиха надясно към „митичния“ ресторант, който вероятно нямаше да открият. В последното Сонора можеше да се закълне.
— Сгъни картата както трябва — подхвърли той.
— Това е качество, присъщо само на мъжете — да смачкват пътните карти на топка и да ги хвърлят небрежно на задната седалка на колата.
— Правил съм го един-единствен път.
Сам шофираше бавно. Тук къщите бяха по-малки, наредени покрай шосето. Подминаха някаква панелна сграда, която изглеждаше така, сякаш навремето в нея са предлагали едновременно зеленчуци, бира и резервни части за коли. Надписът на избелялата табела гласеше: „Оказион Флойд“. Все още не се виждаше и следа от ресторант, но затова пък шосето ги отвеждаше към местност, която един оптимист би определил като средно населена. Всичко друго, само не и ресторант.
— Ето. — Тонът на Сам беше снизходителен. — Ресторант „Гуд Оулд Дейз Барбекю“.
Сонора погледна през прозореца. Сградата беше нова — място, където не би се притеснила да влезе. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“. Заведението изглеждаше така, сякаш не беше отваряно с месеци, макар да нямаше вид на запуснато.
Отстрани беше паркиран бежов додж пикап. Шофьорът го нямаше. Сам спря колата на малкия паркинг между ресторанта и някакъв магазин за зеленчуци. Наблизо стърчаха две стари бензинови колонки. Едната все още работеше.
— Ето че стигнахме до ресторанта, който според теб не съществува. Единственото липсващо парче от мозайката е детектив Уитмор.
— Онова там може да е неговата кола.
— Може. Личното му превозно средство. Как мислиш, дали ще се срещнем тук, или ще разговаряме по радиостанцията? А може би ще трябвала изпратим факс и да уведомим момчетата, че сме на път.