— Можем да го арестуваме тук, но наоколо е пълно с хора. Разбрахме се с Уитмор, че ще го оставим да се нахрани. Ще трябва да внимаваме да не се измъкне от задния вход и ще го задържим на паркинга, докато отива към колата си.
— Чудесно. Подай ми уорсестършаърския сос.
— Ще се научиш ли да произнасяш правилно наименованието на този сос?
— А ти ще ми го подадеш ли?
— Спомняш ли си първия път, когато обядвахме навън заедно? Беше толкова нервна, че не можеше да преглъщаш храната. Сигурно останахме в онова заведение повече от дванайсет часа.
— Оттогава мина много време — пораснахме и придобихме определена шлифовка.
Сам отхапа голям къс от чесновия хляб, който беше взел за себе си. По вратовръзката му се поръсиха трохи.
— Как ти се струва храната?
Сонора набоде зелен боб на върха на вилицата си.
— Мисля, че бобът не е приготвен както трябва, Сам.
— Така ли? — Той посегна с лъжицата си към чинията й и гребна от задушения боб. — Напротив, много е вкусен.
— Само че е… преварен.
— Точно така се приготвя зелен боб.
— Но той не е хрупкав.
— Не, но въпреки това е вкусен. Нали?
Тя внимателно сдъвка още малко боб.
— Да.
— Тук, на юг, най-важното е храната да е чудесна на вкус. Това местенце е страхотно, не мислиш ли?
Тя кимна. Усещаше приятния вкус на питката в устата си. Опита от картофеното пюре:
— По-късно ми напомни да благодаря на Кинкъл.
— Престани да зяпаш към него.
— Не зяпам към него.
— Прилича ли на човека от снимката?
— Не мога да кажа със сигурност, докато не махне тази тъпа шапка от главата си. Да отида ли да му я сваля?
— Може би по-късно. Когато му благодарим за това, че ни е довел в „Медоуторп Грил“.
Сам седеше, облегнал лакти на масата.
— Прехвърли ми остатъците от тази говежда пържола, ако няма да ги ядеш.
— Това не е говежда пържола, Сам, а стек „Солзбъри“.
— Напротив. Да не искаш да кажеш, че не мога да позная една говежда пържола, щом я видя?
— Погледни в менюто, Сам. Там пише „Солзбъри“. — Сонора погледна към часовника си. — По дяволите! Хайде да го хващаме.
— Нека първо да си дояде десерта. Ще излезе навън само след минута-две. Много си нетърпелива, Сонора! Някой казвал ли ти го е?
— Да. Ти. Всеки ден. — Ресторантът беше започнал да се опразва. Тя отново погледна към часовника си.
— Ще престанеш ли да си гледаш часовника? Няма ли да ядеш повече?
Тя побутна чинията си встрани.
— По-добре да го хванем. Ще го приклещим в ъгъла. Освен това трябва да позвъня у дома и да проверя как е Хедър.
— Защо не й се обадиш сега? Ще изглежда напълно естествено.
— Не мога едновременно да се концентрирам върху децата си и върху някакъв престъпник.
— Много добре. В такъв случай смятам, че ще е по-добре да излезеш и да изчакаш навън заедно с Уитмор.
— О, и това няма да изглежда подозрително?
— Може да се наложи да влезем в престрелка.
— Не е наложително. Ние… Хайде, време е.
Сам набоде на вилицата си последното парче от чинията на Сонора, попи устните си със салфетката, покри дланта й, която лежеше отпусната на масата със своята и я погледна влюбено в очите.
— Не бъди нетърпелива. Изчакай още секунда. Сигурна ли си, че не отива към мъжката тоалетна?
— Между другото, Сам, убедена съм, че Сандърс спи с Грубер.
— Не мога да повярвам, че няма да спре да пикае. Този младеж изпи три големи коли. Трябва да има железни бъбреци.
— Остаряваш, Сам.
— Ти ходи до дамската тоалетна два пъти.
— От теб не се очаква да броиш посещенията ми в тоалетната, Сам. Един джентълмен дори не бива да забелязва подобни неща. Говоря за джентълмен, обаче… Хайде, по дяволите! Ето го. Излиза.
40
„Излиза“ беше условно казано. Кинкъл не просто излизаше от ресторанта, той се плъзгаше между масите на път към изхода, притиснал плътно лакти към тялото си. Главата му беше сведена като при човек, свикнал да остава незабелязан от околните.
Беше по-слаб, отколкото си го представяха. Джинсите му бяха големи, крачолите се разширяваха в долната си част и напомняха на стила на обличане през седемдесетте години. Беше облечен в мръснокафява фланела с леке на гърба, на главата си беше сложил червена шапка с козирка. Носеше очила с телени рамки. Погледа на Сонора светкавично обходи лицето му. Спря се върху белезникавия белег от едната му страна. Изглеждаше млад — би му дала не повече от двайсет и пет години и в никакъв случай трийсет и. Отново изпита съжаление към него, без да има причина за това.