Нищо неподозиращият Кинкъл се приближи до колата си.
Сам пристъпи зад него. Ръката му се плъзна към кобура на пистолета, закачен отзад на колана. Той блъсна младежа и го блъсна към калника на колата:
— Полиция. Сложете ръце върху капака. Ръце върху капака!
Кинкъл замръзна от изненада и страх. Сам изви ръцете му в лактите и ги вдигна върху капака на колата.
— Вие ли сте Бартън Кинкъл? — Уитмор извади полицейската значка. Гласът му звучеше остро. Патрулните коли заобиколиха участъка. Бяха много, сините им лампи святкаха, сирените виеха. Полицията в Лексингтън беше възприела много насериозно задачата да окаже подкрепление.
Кинкъл мълчеше.
— Попитах ви нещо. Вие ли сте Бартън Кинкъл? Намерете личната му карта. — Последните думи бяха отправени към Сам.
— Да, аз съм Бартън Кинкъл. — Приятен тенор с ванилов привкус.
— Не ви чух добре. — Сам срита Кинкъл, принуждавайки го да остане разкрачен.
— Да, сър, аз съм Бартън Кинкъл. Какво съм направил?
— Господин Кинкъл, имате право да запазите мълчание…
Сам бутна главата на Кинкъл надолу и нареди:
— Обърни лице към мен, Барти.
— … имате право да…
— Сър?
— Извърни лицето си към мен, синко, ако не искаш да ти сложа белезници.
Кинкъл бавно се извърна. Лицето му беше бледо като платно, устните му — посинели от шока.
— Но какво съм сторил? Моля ви, кажете ми какво съм сторил!
Очите на Кинкъл се наляха със сълзи. Сонора поклати глава, докато наблюдаваше как Уитмор набутва Барти в колата си. Нима беше възможно този невзрачен, дребничък младеж да бъде отговорен за бруталното убийство на семейство Стинет?
Обзе я познатото разочарование. Често ставаше така. Трогателни дребни мъже се опитваха да докажат на самите себе си колко големи и значими са чрез извършването на някое ужасно престъпление. Продължи да се взира в Кинкъл. Дали това наистина беше човекът, когото търсеха?
Сам й хвърли поглед през рамо и кимна към „Таурус“-а.
— Карай след нас, Сонора.
Поне един от двамата даваше всичко от себе си в изпълнението на тази акция. Тя кимна.
— Добре, само че не ме изгубвайте. Не познавам града.
Сам й махна и седна на задната седалка до Кинкъл. Искрено се надяваше, че младежът няма да прояви непокорство. Прииска й се да го има на свое разположение, да го вкара за разпит в зала едно. Беше сигурна, че за по-малко от час щеше да го накара да проговори.
41
Четирите платна на магистралата, водеща към центъра на Лексингтън, бяха задръстени от коли. Хората се прибираха от работа.
Подминаха няколко правителствени сгради, безлюдни магазини, един стар театър. Офисите бяха нови, но почти празни. Обичайната смесица от адвокатски кантори, ресторанти, магазини за антики и зали за аеробика, към които оптимистичните предприемачи бяха отворили безалкохолни барове.
Уитмор зави наляво, после направи още един ляв завой. Колите се понесоха по тясна уличка, към която гледаха задните входове на сградите. Стените бяха изпъстрени с графити. После спряха пред огромна метална врата и Уитмор слезе да я отвори. Влязоха в подземния паркинг. Сонора спря колата си до голям бял микробус със спуснати черни завеси на прозорците. Свали стъклото и попита:
— Мога ли да паркирам тук?
Сам излезе от патрулната кола.
— Не забеляза ли, че ти махахме, когато подминавахме отбивката към другия гараж?
— Не.
Той погледна многозначително към Уитмор.
— Нали ти казах! Страшно е разсеяна.
— Няма значение. Може да се паркира и тук. — Уитмор й се усмихна любезно и хвана Кинкъл за лакътя. — Да вървим, приятелю.
Кинкъл тръгна вдървено. Когато подминаха Сонора, младежът срамежливо й се усмихна и тя се насили да отвърне на усмивката му. Почувства, че й се повдига.
Сам хвана Кинкъл за другия лакът. Барти се обърна и отново погледна към Сонора. Тя и Сам размениха бързи погледи.
Кинкъл беше психически смазан от факта, че върви между тези двама мъже, че ръцете му са оковани в белезници, че са го докарали в полицейска кола. Изпитваше остра нужда да чуе поне една добра дума от някого и очевидно очакваше Сонора да направи това. Следователно, за разлика от много други, гневът му не беше провокиран от жените. Тя щеше да изкопчи най-много от него по време на разпита.