— Какви условия?
— Имунитет. Пълен имунитет.
— Господин Мансън, ще ви бъдем много благодарни, ако най-после слезете на земята.
Кинкъл погледна към адвоката си. Мансън кимна:
— Клиентът ми иска да ви каже истината. Желае да ви помогне. Той е травмиран от този Аруба и също е негова жертва.
Сонора огледа последователно лицата на колегите си, но не откри и следа от съчувствие по тях.
— Обещаваме да отнесем вашата молба до областния прокурор — кимна Сам, без да разкрива колко нелепа е според него молбата на Мансън. Първо щяха да го закарат в Синсинати. — Но, разбира се, каквото и да се случи, ще изискаме клиентът ви да мине през детектора на лъжата. Ще ни съдействате ли?
Мансън присви устни:
— Вероятно. Но първо ще разговаряме с областния прокурор.
Сонора се ядоса:
— Това, което трябва да разберете, е, че някой ще излезе по-сух от водата. Би могъл да бъде Барти, би могъл да бъде и Дългуча Аруба. — Погледна към Кинкъл: — Най-добре ще е да ми дадете основание да избера вас. Аруба е в ареста и веднага щом приключим разговора си с вас, отиваме да чуем и неговата версия.
Аруба беше в предварителния арест. Бяха му дали успокоителни и в момента мъжът седеше на пейката с отпуснати ръце, без да е в състояние да разговаря с когото и да било. Сам и Уитмор се изправиха и тръгнаха към вратата, преструвайки се, че отиват при Аруба. Сонора ги благослови наум. Тя също стана и тръгна след колегите си. Щом стигна до вратата, спря, обърна се към Кинкъл и направи всичко възможно, за да демонстрира разбиране и съчувствие.
— Искам да науча имената на всички, взели участие в извършването на престъплението, разбираш ли ме, Бартън? Колкото повече сте били, толкова по-лесно ще бъде да се омаловажи вината на всеки един поотделно.
Кинкъл се наведе към Мансън.
— Но, детектив Блеър, ние се каним да ви предадем Аруба! — възкликна адвокатът.
— Ние вече сме хванали Аруба, адвокате.
Той смръщи вежди:
— Тогава да сложим картите на масата, детективе. Какво още искате?
— Искам да разбера кой е бил третият човек.
Очите на Кинкъл се разшириха и той с мъка преглътна. Тялото му се вцепени от напрежение. Като мишка, попаднала в лапите на котка. Той погледна към Мансън и отчаяно поклати глава.
— В момента клиентът ми отказва да коментира въпроса — заяви адвокатът и даде да се разбере, че с това разпитът е приключил.
— Както кажете.
Сонора хвана дръжката на бравата. Кинкъл може и да не беше го потвърдил, но реакцията му при споменаването на трети участник в престъплението беше достатъчно красноречива. Имаше трети. По-страшен дори от Аруба.
48
Когато мобилният й телефон иззвъня, Сонора вече беше в колата и очакваше Сам да привърши с оформянето на документите, за да могат най-после двамата да се върнат у дома. Вратата на „Таурус“-а беше отворена. Сонора седеше, опряла лакти на коленете си. Напрежението не я беше напуснало.
Телефонът беше в скута й. Тя се изправи, взе слушалката и се облегна назад.
— Детектив Блеър слуша.
— Сонора?
Разочарованието й беше огромно. От време на време синът й на шега я наричаше „детектив-мамо“, но никога — Сонора.
— Обажда се Джак.
Сега вече бяха тя и Джак.
— Здравейте, Джак. Чухте ли новината? Хванахме ги!
— Заловили сте Аруба?
— Аруба и Кинкъл.
— Те…
— Не, и двамата са невредими. Аруба е в болницата, защото ръката му е счупена, но и двамата ще бъдат върнати в Синсинати.
Гласът му беше топъл:
— Добра работа, детективе! Аз също имам новини за вас. Намерих сина ви.
Тя излезе от колата. Зърна отражението на лицето си в огледалото за обратно виждане. Беше бяла като платно.
— Казвайте! — възкликна нетърпеливо.
— Той е добре, Сонора. Арестували са го заради някаква дреболия. В Буун Каунти.
— Буун Каунти? Мили боже!
— Знам. — Ван Оуен говореше нежно, успокоително. — Не останах с впечатлението, че е нещо важно. Но мисля, че стикерът, залепен на задния капак на колата му, е подразнил колегите.
— Кой стикер? Онзи, на който пише: „Карам така, за да ви ядосвам“ ли?
Ван Оуен звънко се засмя:
— Не, другият: „Пица и блус при «Бруно», Чикаго, Илинойс“.