— Той беше там, когато купихме колата. Когато Тим купи колата. — Мразеше помощта, която оказваше при един или друг случай, да става достояние на хората.
— Да, но знаете как стоят нещата…
Тя наистина знаеше. Магистрала №75 между Маями и Чикаго беше главният път, по който се прехвърляха наркотици, и момчетата от Полицията в Бърлингтън постоянно бяха нащрек.
— Човекът, който е арестувал сина ви, е много свестен. Мисля, че няма да ви е трудно да се разберете с него.
— Господи, Джак, изпитвам огромно облекчение. Не намирам думи да ви благодаря.
— Не, не, щастлив съм, че можах да помогна. Успяхте ли да подремнете през последните четирийсет и осем часа?
— Малко.
Той се засмя:
— Лъжкиня. Слушайте, ще затварям. Имам чувството, че синът ви ще ви позвъни в следващите… да речем… три минути.
— Джак, наистина ви благодаря.
— Децата са най-важното за нас, нали, Сонора? Бог да ви благослови.
49
— Значи, каубоите от Буун Каунти са го хванали, а? — изкикоти се Сам. — За бога, Сонора, никога ли не си го предупреждавала да внимава с тези момчета?
— Предупреждавала съм го. Много пъти. — Тя се прозя. — По дяволите, Сам, кога най-сетне ще ми позвъни?
— Още не са минали и… — Телефонът иззвъня. — Ето. Ще изляза да се поразходя. Мразя сцените на насилие.
Като се изключеше фактът, че беше в затвора, гласът на Тим звучеше както обикновено. Пусна в действие целия си чар, който пазеше за екстремни случаи като този. Сонора не можеше да определи как точно се чувства. Струваше й се, че облекчението преобладаваше над всичко останало. Но имаше голяма вероятност да изпадне в ярост. Сега обаче най-важното беше, че синът й е жив, беше добре и щеше да се върне у дома веднага щом Сонора уредеше да го пуснат под гаранция.
— Каква сума трябва да платим? — попита тя.
— Девет долара.
— Девет долара?! — Ама че престъпник беше синът й!
— Да. — Тим отговаряше послушно. Обикновено се държеше така, когато сериозно загазеше. Инстинктът му за самосъхранение действаше. — Имах единайсет долара, но те ми ги взеха.
— Обикновено така правят. Сега ми кажи защо те арестуваха.
— Според компютъра им шофьорската ми книжка е невалидна.
Сонора замълча:
— Така ли? Ще проверя това. — Та тя беше ченге, по дяволите! Стана й жал за обикновените родители, които бяха по-уязвими от нея при подобни случаи.
— Не, наистина. Някаква тъпа компютърна грешка. Обясних това на полицая.
— Но все пак трябва да има някаква причина, поради която са те спрели, Тим. С каква скорост караше?
— Казаха, че са ме засекли да карам със сто трийсет и шест километра в час.
Беше изречено с внимателно подбрани думи, забеляза Сонора. Защо тийнейджърите си мислеха, че родителите им са глупаци?
— Засекли са те да караш в населено място със сто трийсет и шест километра в час? Да не си откачил? Не съм ли ти казвала…
— Да, госпожо.
— Колко бързо си карал всъщност?
— Приблизително толкова. — Тим увърташе.
— Все още не разбирам защо просто не ми се обадиха да дойда и да те прибера от участъка.
— Вероятно заради мачетето.
— Заради кое?
— Нали знаеш онова мачете, което винаги вземам със себе си, когато отивам на къмпинг?
Тя наистина беше виждала мачетето.
— И какво търсеше то в колата ти?
— В момента то вече не е в колата. Прибраха го като веществено доказателство.
— Веществено доказателство? Как така?
— Ами полицаят ме попита дали в колата има нещо, за което той би трябвало да знае, и аз му казах за мачетето. Мислех, че постъпвам добре. Опитвах се да бъда честен. Както и да е, арестуваха ме за каране с превишена скорост, за шофиране с невалидна шофьорска книжка и за укриване на смъртоносно оръжие.
Сонора уморено затвори очи. Очевидно прекалено дълго беше отлагала изнасянето на лекцията „Как да се държим с униформени полицаи“ с подточка „Полицаят не е твой приятел“.
— Това е тъпо, синко. Мачетето не е укрито смъртоносно оръжие, те просто са търсели повод да те приберат. Господи, как мразя ченгетата!
— Мамо, и ти си ченге.
— Няма значение. Добре, хлапе, но ти все още не си отговорил на въпроса ми защо не ми се обади в продължение на две нощи!