— Той щеше да направи самопризнания — каза Сонора и заобиколи стойката за системи, която беше паднала върху леглото. Очевидно Аруба я беше съборил, докато е агонизирал.
Уитмор се приближи до една вътрешна врата и посочи:
— Нашият човек е бил тук.
— Използвал ли е оръжието си?
— Не. Убиецът е стрелял с автоматичен пистолет „Ремингтън“ — също като убиеца на Кинкъл, нали?
— Да. Вероятно е използвано едно и също оръжие. Когато куршумите бъдат извадени от тялото…
— Слушайте.
Сонора измъкна фотоапарат от чантата си.
— Ще възразиш ли, ако направя няколко снимки? За да бъдат приложени към документацията по разследването на този случай?
— Разбира се, можеш да снимаш. А ние ще ви изпратим всичко, на което се натъкнем.
— Знам.
— Разбрах, че вече сте подвели някого под отговорност. Кой е този човек?
— Малко вероятно е той да е убиецът на Кинкъл и Аруба, но все пак… Еди Стинет, брат на една от жертвите на Аруба. Според мен Еди не притежава нужната самодисциплина, нито пък е достатъчно умен, за да планира подобно отмъщение, но може и да греша.
Уитмор погледна часовника си:
— Мога ли да присъствам на някой от разпитите?
— Вратите са отворени.
— В Лексингтън ли ще пренощуваш?
— Не. — Беше почти разорена. Не можеше да си позволи да харчи пари за хотел, нито искаше да оставя децата сами.
— Сигурна ли си? Бих могъл да ти осигуря място за спане.
— Не, но ти благодаря за предложението.
64
Къщата беше потънала в тишина. Беше четири часът сутринта. Сонора лежеше на кушетката във всекидневната, отпуснала разтворена книга върху гърдите си. Не можеше да заспи, нито да се успокои. Звукът на телевизора беше намален до минимум. Даваха някакъв стар уестърн с младия Джон Уейн в главната роля.
Би трябвало да й подейства успокояващо, но филмът беше прекалено стар, качеството на лентата — лошо, черно-белите образи — плоски и скучни. Музиката я дразнеше, сценарият и диалозите бяха тъпи, а тя беше изтощена и разсеяна.
Вдигна кутийката с кока-кола към устните си. Опитваше се да намали колата и кафето. Може би кофеинът беше причината за нейното безсъние.
На екрана започна престрелка. Клампет вдигна глава и излая.
— Няма нищо — успокои го Сонора. — Просто заобикалят вагоните. Не се тревожи, ще успеят да откарат стоката при Бърклоу, освен ако херцогът не хване треска.
Клампет отново се унесе в дрямка.
Той нямаше проблеми със съня, помисли си Сонора, гледайки нежно любимеца си. Дали изобщо съществуваше куче, което да не можеше да спи? Дали кучешката храна имаше нещо общо с добрия сън на кучетата?
Стана и взе изрезката от вестник, която беше изровила преди час от едно чекмедже на скрина и беше оставила върху телевизора. Стара снимка на Кийтън, направена преди три години. Излизаше от съдебната зала. Изглеждаше тъжен.
И продължаваше да изглежда тъжен, въпреки че бяха изминали близо четири години.
Отиде в кухнята, взе кибрита и запали изрезката.
Хартията беше суха и стара — пламна веднага. Сонора пусна горящото парче в мивката и гумената подложка на дъното пламна. Кухнята се изпълни с тежката, мазна миризма на изгоряла гума и алармата на противопожарната система се задейства. Сонора отвори вратата и започна да маха с ръце, за да прогони дима навън. Телефонът иззвъня. Затвори вратата. Добре, че алармата беше спряла да пищи. Огледа подложката — беше за изхвърляне.
— Блеър.
Надникна в хола. Нямаше и следа от децата. Какво им ставаше? Не бяха ли чули алармата?
— Хей, аз съм!
Типично за всички мъже — винаги се представяха с „аз“. Но тя позна гласа.
— Здрасти, Гилейн. Защо не спиш?
— Не те събудих, нали? Дежурната сестра от петия етаж ми каза, че преди половин час си се обадила в реанимацията, за да провериш какво е състоянието на партньора ти.
— Наистина. Как е той? Всичко наред ли е?
— О, да, при него всичко е наред. Няма за какво да се тревожиш.
— Благодаря. Ти защо си буден?
— Нощна смяна съм. Предадоха ли ти обажданията ми?
— Какви обаждания?
— Разговарях с децата ти.
— С децата ми?