— Не мисля, че е разумно да ги храниш, ако искаш да се отървеш от тях. Трябва да внимаваш, Сонора, иначе мълвата ще се разпространи със скоростта на светлината и съвсем скоро мишките от цяла Америка ще заприиждат на тълпи към вратата на кухнята ти.
— Кой ми го казва. — Дали беше затворила добре кухненския прозорец? Беше сигурна, че го е сторила.
— Клампет трябва да е на върха на щастието.
Сонора лапна парченце бекон. Сдъвка го. Чудесно. Май беше малко гладна.
— Може така да ти се струва, но той всъщност престана да ги преследва. Имам чувството, че вече е свикнал с тях или че е подписал договор за ненамеса в техния живот.
— Значи е от мързеливите кучета?
Сонора кимна и остави вилицата. Гладът й внезапно изчезна. Гилейн протегна ръка, за да я докосне, но онова, което се канеше да й каже, сякаш се изпари от главата му. Впи поглед в нея и тя почувства електричеството, преминало между тях. Беше толкова неочаквано и толкова силно, че се зачуди защо още не вижда да прелитат във въздуха искри.
— Кога трябва да си на работа?
— След два часа.
— Искаш ли още едно кафе? Онова, което предлагам у дома, го приготвям сам.
Тя се замисли. Гилейн взе дланта й в своята.
— Ще намалим осветлението.
— За да сме в романтична обстановка ли?
— Да, и защото скоро не съм чистил.
Къщата, разположена близо до болницата, беше построена през четирийсетте години. Червени тухлени стени и червен керемиден покрив. Над входната врата се извиваше арка. Малка къща — мечта за всеки наемател. Прясно асфалтирана алея водеше към старомодния гараж. Гилейн спря „Кадилак“-а в началото на алеята и поведе Сонора към циментовите стъпала пред портала, облицован в сини емайлирани плочки. Напомняше й за къщата на баба й.
Подът във всекидневната беше покрит с паркет и синьо-бежов персийски килим — също като онзи, който за малко не беше купила от „Уолмарт“. Едната част от стаята беше заета от кожен диван, до който бяха поставени етажерки с книги, а отсреща се виждаше огромен телевизионен екран. На стените бяха закачени черно-бели снимки в рамки и няколко репродукции. В единия ъгъл имаше старинна мраморна камина с месингова решетка. Прекрасна стая, говореща за типично мъжко присъствие. Гилейн беше изкарал успешно теста, с който се доказваше, че е хетеросексуален.
Стереоуредбата му беше невероятна. Спикерите бяха от най-добрите. Той избра един компактдиск и помещението се изпълни със звуците на „Последният влак за Кларксвил“.
— По дяволите! Мислех, че съм уцелил диска на Шерил Кроу!
— Не, остави го. От години не съм слушала „Манкис“.
— Следеше ли шоуто им?
— Разбира се! А ти?
— И да съм го правил, нямам намерение да си признавам. — Той се обърна към уредбата, но се сепна: — Да ти помогна ли да си свалиш сакото?
Помежду им отново премина искра. Сонора наистина беше смятала, че просто ще убие оставащите й два часа до работа на кафе и сладки приказки. Но, Господи! Той я притисна към стената, а тя обви крака около кръста му. Гилейн се притисна към тялото й. Целуна я по шията и Сонора тихо се засмя, защото се чувстваше ужасно добре. Плъзна се надолу. Той я прихвана за кръста, претегли я към себе си и отново я целуна. Поведе я по коридора, като не преставаше да я целува.
— Хайде, остават ни още двайсетина стъпки. Ще успеем да се доберем до леглото.
Стана й смешно. Стори й се, че приличат на герои от анимационен филм, които се опитват да си създадат собствен оазис.
— Можем да стигнем дотам и пълзешком — промълви тя и думите й сякаш разпалиха още по-силно желанието му. Марк я отведе до леглото и започна да развързва връзките на обувките си, като същевременно се опитваше да не се смее.
Сонора изрита маратонките си встрани и едната от тях удари стената.
— О, по дяволите. Съжалявам, Марк!
Той хвърли обувките към стената и Сонора отново се засмя. Гилейн пое дълбоко дъх:
— Не е много любезно да се смееш така! Та това ни се случва за пръв път!
— Извинявай. Просто си помислих, че… Не съм спала, ти също.
Той я целуна, вдигна ръцете й над главата и ги притисна към леглото. Сонора рязко се възпротиви и Гилейн вдигна глава:
— Добре ли си?
— Да. — Просто го беше изпробвала. Искаше да е сигурна, че той ще бъде нежен с нея.
Гилейн стана:
— Музика?
— „Манкис“ ли ще ми пуснеш?