— Не помня кога съм припаднал — отбелязва той, разтривайки натъртената си челюст.
— Кой пиян човек помни, че е припаднал? Никой. Беше се отрязал жестоко. Пил си още преди да излетим. Както и да е, по едно време започна да ни свършва горивото и се наложи да кацнем. Според пилотите ни насочили насам, към Монтего Бей, да заредим, после трябвало да отлетим за Маями, където времето се оправило. Изпих литри кафе, затова помня доста. Когато кацнахме, капитанът ни поръча да останем в самолета — щяло да отнеме само двайсет минути. После съобщи, че имиграционните и митничарите искали да погледнат. Наредиха ни да слезем, обаче ти все едно беше в кома и не помръдваше. Почти нямаше пулс. Повикаха линейка и всичко се обърка.
— Каква е тази простотия за фалшивия паспорт?
— Моя грешка. Много често летим до международното летище на Маями и много пъти искат паспорт дори за вътрешните полети, особено с частен самолет. Мисля, че е заради нарковойните през осемдесетте години, когато с частни самолети летели наркобароните и техните хора. Сега, с войната срещу тероризма, също искат паспорт. Не е задължително да имаш, но помага. Намерих един тип във Вашингтон, който срещу сто долара изработва фалшив паспорт за една нощ, и го помолих да ти направи, в случай че ти потрябва. Изобщо не подозирах, че ще стане проблем.
Клетият Нейтън не знае на какво да вярва. Имам предимството на няколкомесечната подготовка. Проблемите го връхлитат с бясна скорост и той е напълно зашеметен.
— Повярвай ми, Нейтън, фалшивият паспорт е най-малкият ти проблем.
— А откъде се взеха коката и пистолетът? — пита той.
— Полицията — подмятам небрежно, но уверено. — Не си бил ти, не съм бил и аз, това стеснява кръга на заподозрените. Според Рашфорд не е необичайно за острова. Частен джет от Америка пристига с двама богаташи на борда — няма как да не са богати, иначе щяха ли да бръмчат на хубав самолет! Един от богаташите толкова се е гипсирал, че не знае и задникът му къде е. Пиян до козирката. Смъкват трезвия от самолета и разсейват пилотите с бумащина, а в подходящия момент подхвърлят наркотика. Прах в пликче, проста работа. Няколко часа по-късно ямайското правителство официално задържа самолета, а трафикантът е арестуван. Всичко е за пари, пари в брой.
Нейтън поглъща информацията, забол поглед в босите си стъпала. По розово-оранжевата му хавайка има петна от кръв. Дланите и ръцете му са издрани.
— Може ли да ми намериш нещо за ядене, Рийд? Умирам от глад. Преди един час ни дадоха обяда — не можеш да си представиш каква гадост, обаче преди да хапна и залък, един от съкилийниците ми реши, че на него му е нужен повече, отколкото на мен.
— Съжалявам, Нейтън, ще видя дали Рашфорд няма да може да подкупи някой надзирател.
— Моля те — изломотва той.
— Искаш ли да се обадя на някого у дома? — питам.
Той клати глава.
— На кого? Единственият човек, на когото имам някакво доверие, е управителят на бара ми. Но подозирам, че краде. Откъснал съм се от семейството си, пък и те надали щяха да помогнат. Не могат. Дори не знаят къде е Ямайка. Не съм сигурен, че аз самият ще я намеря на картата.
— Рашфорд допуска, че може да ме обвинят като съучастник, така че току-виж съм дошъл да ти правя компания.
— Може би ще оцелееш, защото си черен и си в добра форма — клати глава Нейтън. — Кльощав бял няма никакъв шанс. Щом влязох в килията, някакъв едър мъжага заяви, че много харесва маратонките ми. И вече ги няма. Друг иска да му дам пари назаем, а когато обяснявам, че нямам, ме кара да му обещая, че скоро ще намеря. Така се стигна до първия бой, когато поне трима от тези боклуци направо ме премазаха. Помня, че чух надзирателят да се смее и да подмята, че белият не може да се бие. Мястото ми на пода е точно до тоалетната, а тя е просто дупка, все едно клозет в двора. Гърлото ми се стяга и ми се повдига от вонята. Помръдна ли няколко сантиметра, навлизам в нечия територия и се започва бой. Няма климатик и е като в пещ. Петнайсет мъже на тясно, всичките гладни, жадни и потни, никой не може да мигне. Не мога да си представя какво ще е довечера. Моля те, Рийд, измъкни ме оттук.