— Ще се опитам, Нейтън, но има вероятност тези типове да тикнат и мен зад решетките.
— Просто направи нещо, моля те.
— Виж, Нейтън, вината е изцяло моя. Това са само празни думи, но откъде можех да допусна, че ще попаднем на буря? Глупавите пилоти трябваше да ни кажат какво е времето, преди да отлетим, или да кацнат някъде в Америка, или да са заредили повече гориво. Ще съдим копелетата, когато се приберем у дома, нали?
— Както кажеш.
— Нейтън, ще направя всичко възможно да те измъкна от тук, но и на мен ми е пламнала главата. Ще се стигне до пари. Това е чисто и просто изнудване — няколко ченгета, които познават играта, искат да припечелят малко мангизи. Те са писали правилата. Според Рашфорд ще изцедят собственика на самолета и ще приберат солиден подкуп. И нас ще ни подмамят, за да видят колко пари ще успеем да съберем. Вече знаят, че имаме адвокат, и съвсем скоро ще се свържат с него. Предпочитат да въртят номерата си, преди случаите да стигнат до съда, понеже там съдията държи всичко под око. Нали разбираш, Нейтън?
— Май да. Просто не мога да повярвам, Рийд. По това време вчера си бях в бара, пиех си бира с готина мацка и се фуках, че заминавам за Маями за уикенда. А виж ме сега — тикнат в мръсен пандиз с шайка ямайци, които само чакат да ми разгонят фамилията. Прав си, Рийд, ти си виновен. Ти и тъпият ти филм. Изобщо не биваше да ти се връзвам.
— Съжалявам, Нейтън, повярвай ми, съжалявам.
— Има защо. Просто направи нещо, Рийд, и то бързо. Няма да издържа дълго тук.
36
Рашфорд ме откарва до хотела ми и в последния момент любезно ме кани на вечеря. Жена му готвела страхотно и те много щели да се радват да им гостува толкова изтъкнат автор на филми като мен. Изкушавам се да приема, най-вече защото няма какво да правя през следващите осемнайсет часа, но се измъквам с плоското извинение, че не ми е добре и имам нужда от сън. Живея в лъжа и последното, от което имам нужда, е дълъг разговор за живота ми, за работата и за миналото ми. Подозирам, че сериозни хора ще тръгнат по следите ми и ще душат, затова, ако изпусна някоя грешна дума, току-виж ми се върнало тъпкано.
Юли е, туристическият сезон е приключил и хотелът не е пълен. Има малък басейн с бар на сянка и аз прекарвам следобеда под чадъра, чета романа на Уолтър Мозли и пия „Ред Страйп“. Чудна бира!
Ванеса каца в Роуаноук в седем в събота вечерта. Изтощена е, но за почивка не може да става и дума. През последните четирийсет и осем часа е шофирала от Радфорд до Вашингтон и Роуаноук, летяла е от Роуаноук до Ямайка и обратно през Шарлът, Атланта и Маями. С изключение на неспокойните три часа почивка в леглото в Монтего Бей и няколко кратки дремвания в самолета изобщо не е спала.
Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда — разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:
— Продължаваме по план.
Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.
Почти полунощ е, когато слиза от магистралата и завива по междуселския път към къщата на Нейтън. Подминава дългата каравана на съседа му с двайсетина километра в час, почти безшумно. Идвала е със собствената си кола десетина пъти и познава терена. Пътят се вие покрай къщата на Нейтън и прекосява някакви пасища, после минава покрай друга къща на почти три километра навътре. След това асфалтът става чакъл, а накрая пътят е черен. Няма движение, понеже местността е рядко населена. Странно е, че трийсетгодишен ерген е избрал да живее на толкова уединено място.