Слиза от магистралата до някакво градче и обикаля, докато намери евтин магазин. Плакатът на витрината рекламира разнообразни училищни стоки. Ванеса паркира близо до входа и покрива кутиите за пури с мръсно одеяло, което е взела от къщата на Нейтън. Пъхва пистолета под единия ъгъл на одеялото откъм своята страна и оглежда паркинга. На практика е празен. Неделя сутрин е. Накрая си поема дълбоко въздух, заключва пикала и забързано влиза вътре. След по-малко от десет минути Ванеса купува десет детски ранички, всичките с камуфлажен мотив от операция „Пустинна буря“. Плаща в брой и не отговаря, когато касиерката избъбря:
— Явно имате доста деца, които започват училище.
Пъхва покупките си в кабината на пикапа и се отправя към магистралата. Час по-късно намира паркинг за камиони близо до Стонтън, Вирджиния, и спира до колонките за гориво. След като се уверява, че никой не гледа, започва бързо да пъха кутиите от пури в раничките. Две остават неизползвани.
Зарежда гориво, хапва нещо от гишето за коли на заведението за бързо хранене и убива време, като обикаля по междущатска магистрала 81 на север до Мериланд и на юг до Роуаноук. Часовете се влачат мъчително бавно. Не може да паркира и да остави джакпота. Трябва непрекъснато да го държи под око, затова се носи с потока на движението, докато изчаква да мръкне.
Крача във влажното и претъпкано крило на летището на Сан Хуан и чакам полета на „Делта“ до Атланта. Билетът ми е купен на името на Малкълм Банистър и старият му паспорт ми свърши чудесна работа. Изтича след шест месеца. За последен път го използвах, когато двамата с Дион отидохме на евтин круиз на Бахамите. В един друг живот.
Два пъти се обаждам на Ванеса. Говорим си кодирано. Стоката била при нея. Пакетирана добре. Тя обикаляла според плана. Ако ни слуша някой, сигурно се чеше неразбиращо по главата.
В три и половина най-сетне се качваме на борда и после седим един час в горещия салон, докато бурята връхлита летището. Пилотите мълчат. Зад мен врещят поне две бебета. Духовете се разбунват, а аз затварям очи и се опитвам да дремна, но толкова отдавна не съм спал, че съм неспособен да се унеса. Вместо това се замислям за Нейтън Кули и безнадеждното му положение, макар и без особено съчувствие. Мисля си за Ванеса и се усмихвам. Колко е силна, когато е под напрежение. Съвсем близо сме до финала, но все още има много възможности да се провалим. Имаме златото, но можем ли да го задържим?
Събуждам се, когато се люшваме напред и поемаме по пистата. Два часа по-късно се приземяваме в Атланта. На паспортния контрол успявам да избегна гишетата с чернокожи служители и си избирам пълен бял младеж, който ми се струва отегчен и равнодушен. Той взема паспорта ми, поглежда снимката отпреди девет години на Малкълм Банистър, бързо я сравнява с промененото лице на Макс Болдуин и не забелязва нищо необичайно. Ние всички му изглеждаме еднакво.
Допускам, че граничните власти вече са осведомили ФБР, че съм напуснал страната преди два дни с частен самолет за Ямайка. Не знам обаче дали ФБР все още следи евентуалните движения на Малкълм Банистър. Готов съм да се обзаложа, че не, и ми се иска ФБР да смята, че още съм някъде из островите и си прекарвам супер. Все пак действам бързо. Понеже Малкълм вече няма валидна шофьорска книжка, Макс наема кола от бюрото на „Авис“. Четирийсет и пет минути след кацането в Атланта аз бързо напускам града. Близо до Розуел, Джорджия, спирам в един „Уол-март“ и плащам в брой за два предплатени мобилни телефона. На излизане от магазина хвърлям предишните два в кофата.
Когато мръква, Ванеса паркира пикапа за последен път. Шофирала е почти дванайсет часа и няма търпение да се отърве от него. Спряла е до своята хонда акорд и сега наблюдава как един пътнически самолет се придвижва до терминала в Роуаноук. Малко след девет в неделя вечерта е и няма движение. Паркингът е почти празен. Тя отново си поема дълбоко въздух и излиза. Действа бързо, не спира да се оглежда и прехвърля раниците в багажника на колата си. Осем са, всяка й се струва по-тежка от предишната, но тя няма нищо против.
Заключва пикапа и напуска паркинга. Ако всичко върви по план, пикапът на Нейтън няма да бъде забелязан няколко дни. Когато приятелите му разберат, че е изчезнал, в крайна сметка ще съобщят в полицията, която ще открие пикапа и ще започне да сглобява историята. Нейтън със сигурност се е похвалил пред някого, че заминава за Маями с частен самолет, така че за известно време ченгетата ще бъдат изпратени за зелен хайвер.