— Само предположения.
— Разбрах ви, сър.
— Продължете да ровите и ми докладвайте по имейла.
— Слушам, сър.
— Предполагам, че е оставил колата си на летището в Роуаноук.
— Да, на паркинга. Със същите номера от Флорида. Намерихме я в събота сутринта и сега я наблюдаваме.
— Добре. Просто го намерете, ясно?
— И като го намерим?
— Проследете го и проверете какво прави.
На кафе и злато планираме деня си, но не се мотаем. В девет часа Ванеса връща ключа на рецепцията и напуска мотела. Целуваме се за довиждане и аз карам след нея на излизане от паркинга, като се старая да не ударя задния калник на хондата й. В нея, скрито навътре в багажника, е половината злато. Другата половина е в багажника на наетия от мен шевролет импала. Разделяме се на разклона: тя потегля на север, аз — на юг. Махва ми в огледалото за обратно виждане и аз се питам дали ще я видя отново.
Докато се приготвям за дългото шофиране с голяма чаша кафе в ръка, си напомням, че трябва да прекарам времето умно. Никакви глупави мечти, никакви отнесени мисли, никакви фантазии какво да правя с всичките тези пари. Толкова много проблеми се съревновават за палмата на първенството. Кога полицията ще открие пикапа на Нейтън? Кога да се обадя на Рашфорд Уотли и да го инструктирам да предаде на Нейтън съобщението, че нещата се развиват по план? Колко от тези кутии за пури ще се съберат в банковите сейфове, които съм наел преди месец? Каква част от златото да се опитам да продам по-евтино, за да разполагам с пари в брой? Как да привлека вниманието на Виктор Уестлейк и на Стенли Мъмфри, прокурора от Роуаноук? И най-важното, как ще изнесем златото от страната и колко време ще ни отнеме?
Вместо това се замислям за баща си, стария Хенри, който повече от четири месеца няма връзка с по-малкия си син. Сигурен съм, че е възмутен, задето съм допуснал да ме изгонят от „Фростбърг“ и да ме изпратят във Форт Уейн. Сигурен съм също, че е озадачен от липсата на кореспонденция. Вероятно звъни на брат ми Маркъс във Вашингтон и на сестра ми Руби в Калифорния, за да провери дали те имат вести. Дали Хенри вече е станал прадядо благодарение на малоумния син на Маркъс и четиринайсетгодишната му приятелка. Може пък тя да е направила аборт.
Като се замисля обаче, май семейството не ми липсва толкова, колкото ми се струва понякога. Приятно ще ми е да се срещна с баща ми все пак, макар да подозирам, че няма да одобри променената ми външност. Истината е, че най-вероятно никога повече няма да видя, когото и да било от близките си. В зависимост от прищевките и машинациите на федералното правителство мога да остана на свобода или да прекарам остатъка от живота си като беглец. Въпреки това ще притежавам златото.
Навъртам километри, старая се да спазвам ограниченията на скоростта и гледам да не ме удари някой огромен камион, а мислите ми неизбежно се насочват към Бо. Вече четири месеца съм извън затвора и всеки ден се боря с желанието да мисля за сина си. Твърде болезнено е да се примиря, че може повече да не го видя, но след седмици започнах да приемам тази вероятност като съвсем реална. Възстановяването на връзката с него под някаква форма би било първата огромна крачка към нормализиране на нещата, но оттук нататък животът ми изобщо няма да бъде нормален. Не бихме могли отново да живеем под един покрив като баща и син, затова не виждам полза Бо най-неочаквано да разбере, че аз съм наблизо и двамата можем да се черпим със сладолед два пъти месечно. Сигурен съм, че той ме помни, но споменът несъмнено избледнява. Дион е умна и прекрасна жена и двамата с новия й съпруг със сигурност ще осигурят щастлив живот на Бо. Защо аз, на практика непознат и с непозната външност, да се появявам изневиделица в техния свят и да ги разстройвам? След като успея да убедя Бо, че съм истинският му баща, как ще възродя взаимоотношение, умряло преди повече от пет години?
За да прекратя това мъчение, се опитвам да се съсредоточа над следващите няколко часа, после над следващите няколко дни. Предстоят изключително важни стъпки, а един гаф ще ми струва цяло състояние и най-вероятно ще ме изпрати обратно в затвора.
Спирам да заредя бензин и да си взема сандвич от един автомат близо до Савана и два часа и половина по-късно съм в Нептюн Бийч — моето предишно временно убежище. В един магазин за канцеларски материали си купувам солидно дебело куфарче, после потеглям към паркинга на плажа. Няма охранителни камери, няма пешеходци, затова бързо отварям багажника, изваждам две кутии от пури и ги пъхвам в куфарчето. Става почти двайсет килограма и докато заобикалям колата, си давам сметка, че е твърде тежко. Вадя едната кутия и я връщам в багажника.