— Куин ви е брат — смотолевя той.
— Да. Напуснах Вашингтон преди няколко години и оттогава не поддържаме връзка.
— Добре. Слушам ви. Да видим какво ще ми кажете.
Ванеса кръстосва крака и Дъсти не откъсва поглед от нея.
— Около седмица след като Куин избяга от „Фростбърг“, той едва не умря от свръхдоза кокаин във Вашингтон. Ние, семейството му, знаехме, че все някога ще се убие с тази гадост — Куин открай време се дрогира много, — затова се намесихме. Брат ми Ди Рей и аз го закарахме в клиника близо до Акрон, Охайо. Специално място за сериозно пристрастени. Без съдебна заповед не можеха да го заключат, но в основни линии точно това се прави в тези места. Куин беше там вече двайсет и един дни, когато телата на съдия Фосет и на секретарката му са били намерени на седми февруари. — Ванеса вади папка от куфарчето си и я оставя върху бюрото на Дъсти. — Всички документи са тук. Заради бягството му от затвора в клиниката го приеха под фиктивно име — господин Джеймс Уилямс. Платихме депозит от двайсет хиляди долара в брой, така че от клиниката бяха доволни. Не задаваха много въпроси. Направиха му пълен физически преглед и кръвни изследвания, затова има ДНК доказателство, че Куин е бил там по време на убийствата.
— Откога знаете?
— Не мога да отговаря на всичките ви въпроси, господин Шивър. В семейството ни има много тайни, но няма много отговори.
Дъсти се взира в нея и тя спокойно отвръща на погледа му. Той съзнава, че няма да узнае всичко, а и в този момент не е толкова важно. Току-що е спечелил огромна победа над правителството и вече вътрешно се смее.
— Защо е признал?
— Защо човек изобщо признава престъпление, което не е извършил? Не знам. Куин има силно биполярно разстройство и други проблеми. ФБР са го тормозили десет часа и са използвали всякакви мръсни номера от арсенала си. Доколкото познавам Куин, играл си е игрички. Сигурно им е дал, каквото са искали, за да го оставят на мира. Може дори да си е измислил някаква история, за да се въртят в омагьосан кръг, докато се мъчат да я докажат. Не знам. Помните ли бебето на Линдбърг — най-прочутото отвличане в историята?
— Разбира се, чел съм за него.
— Е, поне сто и петдесет човека са признали, че са извършили това престъпление. Не е логично, но понякога Куин откача.
Дъсти отваря папката. Там има доклад за всеки ден от престоя на Куин в клиниката за рехабилитация — от 17 януари до 7 февруари, понеделник, когато са намерени телата на съдия Фосет и Наоми Клеъри.
— Тук пише, че е напуснал клиниката следобед на седми февруари — чете Дъсти.
— Точно така. Тръгнал си е или е избягал и отишъл в Роуаноук.
— И защо, ако мога да попитам, е отишъл в Роуаноук?
— Господин Шивър, напомням ви, че не мога да отговоря на всичките ви въпроси.
— Значи, той се появява в Роуаноук в деня след намирането на телата, отива в бар, напива се, набърква се в сбиване, арестуват го и се оказва, че джобовете му са пълни с пари. В историята има много празнини, госпожице…
— Да, има, и с течение на времето ще бъдат запълнени. В момента обаче това не е важно, нали? Важното е, че вие имате недвусмислено доказателство за невинността му. Правителството не разполага с друго, освен с фалшивите самопризнания на брат ми, нали?
— Точно така. Нямат веществени доказателства, само много подозрително поведение. Например какво е търсел в Роуаноук? Как е стигнал там? Откъде е взел толкова пари в брой? Откъде е купил откраднатите пистолети? Много въпроси, госпожице, но допускам, че вие не разполагате с отговорите, нали?
— Прав сте.
Дъсти сключва ръцете си на тила и се взира в тавана. След дълга пауза казва:
— Ще се наложи да проверя това, нали разбирате? Ще трябва да отида в клиниката, да поговоря с хората там, да взема клетвени показания. Федералните няма да се откажат, докато папката ни не стане много по-дебела и не ги ударим по главата с нея. Ще ми трябват още двайсет и пет хиляди долара.
— Ще го обсъдя с Ди Рей — отговаря тя без колебание.
— Предварителното изслушване е след две седмици, така че трябва да действаме бързо. Ще внеса искане за снемане на обвиненията преди това.
— Вие сте адвокатът.