Правим почивка и Вик Уестлейк ме кани да изпием по нещо разхладително. Намираме си маса под някаква тераса до басейна, далече от останалите, и си поръчваме студен чай. Той демонстрира престорено раздразнение от загубата на време и така нататък. Аз допускам, че сигурно носи някакво подслушвателно устройство и ще иска да говорим за златото. Усмихвам се — вече съм спокоен като истински жител на Антигуа, — но вътрешно съм нащрек.
— Ами ако имаме нужда от показанията ти по време на процеса? — пита ме сериозно той. Най-подробно сме обсъждали въпроса и аз мислех, че всичко сме изяснили. — Знам, знам, но ако ни трябват допълнителни доказателства?
Понеже той още не знае името на убиеца, нито обстоятелствата около престъплението, въпросът му е преждевременен и вероятно е просто въведение към нещо друго.
— Отговорът ми е „не“. Бях съвсем ясен. Не възнамерявам да се връщам в Щатите. Сериозно обмислям да се откажа от гражданството си и да стана пълноправен жител на Антигуа. Ще умра щастлив, ако никога повече не стъпя на американска земя.
— Не е ли малко прекалено, Макс? — пита той с тон, който мразя. — Имаш пълен имунитет.
— Лесно ти е да го кажеш, Вик, но ти не си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил. Федералните веднъж вече едва не съсипаха живота ми. Няма да допусна да се повтори. Имам късмет, че ми се отваря втори шанс, и кой знае защо, не изгарям от желание отново да се поставям под ваша юрисдикция.
Той отпива от чая си и избърсва устни с ленена салфетка.
— Втори шанс. Да отплаваш към залязващото слънце с едно гърне злато.
Аз само го гледам. След няколко секунди Уестлейк пита малко неловко:
— Не сме говорили за златото, нали, Макс?
— Не сме.
— Ами да опитаме тогава. Какво ти дава правото да го задържиш?
Впервам поглед в едно копче на ризата му и заявявам съвсем ясно:
— Не разбирам за какво говориш. Нямам никакво злато. Точка.
— Ами трите кюлчета на снимката, която ни изпрати по имейла миналата седмица?
— Те са веществено доказателство и когато му дойде времето, ще ви ги дам заедно с кутията от пури на другата снимка. Подозирам, че целите са покрити с отпечатъци на Фосет и на убиеца му.
— Страхотно, но големият въпрос е къде е останалото злато?
— Не знам.
— Добре. Трябва да се съгласиш, Макс, че ще е полезно обвинението да знае какво е имало в сейфа на съдия Фосет. Каква е причината да бъде убит. В даден момент ще трябва да узнаем всичко.
— Може би никога няма да узнаете всичко. Ще разполагате с предостатъчно доказателства, за да осъдите убиеца. Ако прокуратурата оплете конците, вината не е моя.
Още една глътка, отчаян поглед.
— Нямаш право да го задържиш, Макс.
— Кое?
— Златото.
— Златото не у мен. Хипотетично обаче в създалото се положение то не принадлежи на никого. Със сигурност не е собственост на правителството, не е взето от данъкоплатците. Не сте го притежавали, не сте предявявали претенция за него. Никога не сте го виждали и на този етап не сте сигурни дори дали то съществува. Не е на убиеца, който е и крадец. Откраднал е златото от държавен служител, който вероятно се е сдобил с него вследствие на корупция. Ако евентуално успеете да идентифицирате първоизточника и се опитате да му го върнете, въпросните момчета или ще се скрият, или ще си плюят на петите. Златото просто си е някъде там, все едно в облаците. Като интернет е — никой не го притежава. — Махвам с ръка към небето в края на тази старателно отрепетирана тирада.
Уестлейк се усмихва, понеже и двамата знаем, че това е истината. В очите му просветва искрица, сякаш му се иска да се разсмее примирено и да възкликне: „Страхотна работа!“. Разбира се, не го прави.
Връщаме се в апартамента и научаваме, че съдията във Вашингтон все още е зает с по-важни дела. Не възнамерявам да стоя на една маса с група федерални агенти, затова излизам на разходка по брега. Обаждам се на Ванеса и й съобщавам, че напредваме бавно и че не съм видял оръжия и белезници. Засега всичко е спокойно. Куин скоро ще бъде освободен. Тя ме осведомява, че Ди Рей е в кантората на Дъсти и чака брат им.