Преодолявам ранното движение и накрая се добирам до междущатска магистрала 95. Подкарвам на север бързо, но внимателно. Джаксънвил е на шест часа път. Резервоарът ми е пълен и възнамерявам да карам, без да спирам.
Северно от Форт Лодърдейл Ванеса ми се обажда с добрата новина, че е изпълнила мисията си. Взела е златото, скрито в апартамента й, изпразнила е трите сейфа в ричмъндските банки и вече пътува към Вашингтон с багажник, пълен с кюлчета.
Попадам в задръстване заради ремонт някъде към Палм Бийч и това проваля плановете ми за следобеда. Банките ще бъдат затворени, докато се добера до плажовете на Джаксънвил. Нямам друг избор, освен да намаля и да се движа с потока от автомобили. Пристигам в Нептюн Бийч след шест и в името на доброто старо време отсядам в мотел, в който вече съм бил. Там приемат плащане в брой. Паркирам колата близо до стаята си на приземния етаж. Вкарвам вътре чантата на колелца и заспивам заедно с нея на леглото. Ванеса ме събужда към десет. Тя е в безопасност в апартамента на Ди Рей близо до Юниън Стейшън. Куин е там, устроили са си приятно семейно събиране. За тази фаза на операцията Ди Рей е скъсал с приятелката си и я е накарал да се изнесе от апартамента. Смята, че не може да й се има доверие. Не е от семейството и със сигурност не е първото момиче, което той разкарва. Моля ги да отложат отварянето на шампанското още двайсет и четири часа.
Ние — Ванеса, Ди Рей и аз — изразяваме сериозните си опасения относно идеята Куин да включи вече отчуждената си съпруга в замисъла ни. Най-вероятно им предстои развод и на този етап е най-добре тя да не знае нищо.
Отново съм на паркинг пред „Фърст Коуст Тръст“ и изчаквам няколко минути. Когато банката отваря в девет сутринта, влизам възможно най-небрежно. Тегля празната чанта на колелца и флиртувам със служителката. Поредният слънчев ден във Флорида. Останал сам в трезора, в малката кабинка, изваждам две кутии от пури „Лаво“ и внимателно ги пъхвам в чантата. След броени минути карам още няколко пресечки до клон на „Джаксънвил Сейвингс“. Когато и този сейф е опразнен, правя последна спирка в клона на „Уелс Фарго“ в Атлантик Бийч. В десет вече съм на междущатска магистрала 95 на път за Вашингтон с двеста шейсет и едно златни кюлчета в багажника. Няма ги само петте, които продадох на Хасан, за да имам пари в брой.
Почти полунощ е, когато навлизам в центъра на Вашингтон. Правя малко отклонение и карам по Фърст Стрийт, минавам пред сградата на Върховния съд и се питам какъв ли ще е окончателният резултат от епохалното дело „Албърта Майнс срещу щата Вирджиния“. Един от адвокатите, а може би двама-трима, участващи в делото, навремето са осквернили кабинета на един федерален съдия с мръсните си подкупи. Въпросните подкупи в момента са в багажника на колата ми. Какво пътуване! Изкушавам се да паркирам до тротоара, да извадя едно кюлче и да го подхвърля през някой от внушителните прозорци.
Все пак здравият разум надделява. Обикалям около Юниън Стейшън, следвам инструкциите на джипиеса до Фърст Стрийт, после до ъгъла на „Фифт“. Когато паркирам пред сградата, господин Куин Ракър вече хвърчи надолу по стълбите с най-широката усмивка, която съм виждал. Прегръдката ни е дълга и прочувствена.
— Защо се забави толкова? — пита той.
— Пристигнах възможно най-бързо — отговарям.
— Знаех, че ще дойдеш, братле. Никога не съм се съмнявал в теб.
— Имаше съмнения. Много.
И двамата сме смаяни, че сме успели, и в този момент успехът ни е зашеметяващ. Отново се прегръщаме и се хвалим един друг колко сме отслабнали. Отбелязвам, че с нетърпение чакам пак да започна да се храня. Куин признава, че му е писнало да се прави на луд.
— Сигурен съм, че ти идва отвътре — гласи коментарът ми.
Той ме стисва за раменете, вглежда се в лицето ми и отбелязва:
— Сега си почти сладък.
— Ще ти дам името на лекаря. Лека корекция няма да ти се отрази зле.
Не съм имал по-близък приятел от Куин Ракър, а часовете, които прекарахме заедно във „Фростбърг“, докато крояхме плановете си, сега ми се струват като сън. Тогава вярвахме в успеха, защото нямаше на какво друго да се надяваме, но дълбоко в себе си никога не сме смятали сериозно, че ще се получи. Качваме се по стълбите, хванати за ръце, и влизаме в апартамента. Прегръщам и целувам Ванеса, после отново се представям на Ди Рей. Виждал съм го за кратко преди години в стаята за посещения във „Фростбърг“, когато идваше при брат си, но не съм сигурен, че бих го познал на улицата. Няма значение, сега сме кръвни братя, а връзката помежду ни е скрепена с доверие и злато.