Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.
— Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?
— Абсолютно, сър. Такъв е планът.
Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.
— Кога излизаш? — пита директорът, след като се успокоява.
— След пет години.
— О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?
— Не е толкова просто.
— Какво искаш да направя, Банистър? — изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. — Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?
— Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.
— А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?
— Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.
Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.
— Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.
— Благодаря ви.
— За нищо.
Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.
— Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.
— Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.
— Моля ви.
— Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.
— Да, сър, и благодаря.
Предчувствам, че директорът няма да устои на изкушението за малко вълнение. Управлението на слабоохраняван лагер с послушни затворници е скучна работа. Защо да не се замеси в най-прочутото разследване на убийство в страната?
Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор — централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус — все едно се разхождаш в приятен малък колеж.
Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.
— Какво искаш, Банистър? — изръмжава Даръл, когато ме вижда.
— Само да ви благодаря. Директорът не ми позволи, но въпреки това благодаря.
— Няма защо, Банистър. Съжалявам за баба ти.
После надзирателят затваря вратата с ритник. Тя се затръшва в лицето ми, металът дрънчи и вибрира и за част от секундата ме разтърсва до основи. Чувал съм този звук и преди.
Арестът ми. Членовете на Даунтаун Сивик Клъб се събираха на обяд всяка сряда в историческия хотел „Джордж Уошингтън“ на пет минути от кантората ми. Бяха около седемдесет и пет човека и всички освен трима бяха бели. В онзи ден се оказах единственият присъстващ чернокож, не че имаше значение. Седях на дълга маса, с мъка преглъщах обичайното гумено пилешко и студен грах и си говорех празни приказки с кмета и с един застрахователен агент от „Стейт Фарм“. Бяхме засегнали обичайните теми — времето и футбола — и лекичко навлязохме в политиката, но това винаги правехме изключително предпазливо. Беше типичен обяд за Сивик Клъб — трийсет минути за хранене, после трийсет минути за лектора, чиято реч рядко беше вълнуваща.
През онзи паметен ден обаче нямаше да имам възможност да я чуя.