На входа настана някакво вълнение, после най-неочаквано в залата нахлу отряд от тежковъоръжени федерални агенти, готови да изтрепят всички ни. Спецчасти в пълно нинджа снаряжение — черни униформи, дебели бронежилетки, сериозно оръжие и онези германски бойни каски, прочули се заради войските на Хитлер.
— Малкълм Банистър! — ревна един от тях и аз инстинктивно се изправих и изломотих:
— Какво има?
Мигом към мен се насочиха най-малко пет автомата.
— Горе ръцете — кресна безстрашният командир и аз вдигнах ръце.
За броени секунди ги извиха зад гърба ми и за пръв път през живота си усетих неописуемото стягане на китките с белезници. Ужасно и незабравимо усещане. Избутаха ме по тясната пътека между масите и ме изтикаха извън стаята. Последното, което чух, беше кметът да се провиква:
— Това е безобразие!
Излишно е да споменавам, че след драматичното нахлуване срещата на клуба беше преустановена.
Палячовците в униформа ме обкръжиха и ме изведоха през фоайето на хотела и изхода. Някой беше проявил любезността да подшушне на местната телевизия и една камера засне как ме пъхнаха на задната седалка на черен шевролет тахо с по една горила от двете ми страни. На път за градския арест попитах:
— Наистина ли е необходимо всичко това?
Без да се обръща, здравенякът, който караше, ми нареди:
— Затваряй си устата!
— Всъщност не съм длъжен да си затварям устата. Можете да ме арестувате, но не можете да ме принудите да млъкна. Разбирате ли го?
— Затваряй си устата.
Горилата от дясната ми страна допря дулото на пушката си до коляното ми.
— Моля ви, махнете пушката, ако обичате — казах, но оръжието не помръдна.
Продължавахме да пътуваме.
— Сигурно здравата качвате адреналина, момчета! Вероятно е ужасно вълнуващо да връхлитате грубиянски и да тормозите невинни хора — същинско Гестапо!
— Казах ти да млъкнеш.
— А аз казах, че няма да млъкна. Имате ли заповед за ареста ми?
— Имам.
— Дайте да я видя.
— Ще ти я покажа в затвора. А сега млъквай.
— Защо ти не млъкнеш?
Виждах част от врата му под немската щурмова каска — почервеня от яд. Поех си дълбоко въздух и си наредих да се успокоя.
Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.
Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.
Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.
Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.
Арестът ми несъмнено беше изненада. Вече повече от година се разправях с ФБР. Бях наел адвокат и той направи всичко възможно да им сътрудничи. Преминах през два теста с детектор на лъжата, проведени от експерти на ФБР. Предадохме им цялата документация, която като адвокат имах правото да покажа на някого, без да нарушавам професионалната етика. Скрих от Дион много от случващото се, но тя знаеше, че съм адски притеснен. Борех се с безсънието. Мъчех се да се храня, но нямах апетит. Най-накрая, след като почти дванайсет месеца живях в страх и се ужасявах от потропването на вратата, ФБР осведоми адвоката ми, че правителството вече не проявява интерес към мен.