Правителството излъга, и то не за пръв път.
В ареста, място, което посещавах най-малко два пъти седмично, имаше друг екип от агенти. Бяха облечени с тъмносини якета с яркожълт надпис „ФБР“ на гърба и щъкаха наоколо много делово, макар да не проумявах какво точно вършат. Местните ченгета, мнозина, от които познавах добре, ме гледаха озадачено и със съжаление.
Наистина ли беше необходимо да изпращат двайсетина федерални агенти да ме приберат и да конфискуват папките ми? Преди малко бях излязъл от кантората си и бях тръгнал към хотел „Джордж Уошингтън“. Всяко немарливо ченге в обедна почивка можеше да ме спре и да ме арестува. Обаче така щеше да развали удоволствието от работата на тези адски важни персони.
Тикнаха ме в тясна стаичка, настаниха ме на масата, свалиха белезниците и ми наредиха да чакам. Няколко минути по-късно влезе мъж в тъмен костюм и се представи:
— Специален агент Дон Конър от ФБР.
— За мен е истинско удоволствие.
Той подхвърли на масата някакви документи.
— Това е заповедта за арестуването ви. — После стовари дебела купчина прихванати с телбод листове. — Ето и обвинението. Давам ви няколко минути да го прочетете.
Обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата с всичка сила. Беше дебела, метална и когато се блъсна и потрепери, звукът кънтя няколко секунди в стаята.
Звук, който никога няма да забравя.
6
Три дни след първата ми среща с директор Уейд ме викат отново в кабинета му. Заварвам го сам да води важен разговор по телефона. Заставам неловко до вратата и чакам. Когато приключва своето участие в разговора с едно грубо „Това е достатъчно“, той се изправя и ми нарежда:
— Ела с мен.
През страничната врата влизаме в съседната заседателна зала, боядисана в типичното за държавната администрация резедаво и снабдена с много повече метални столове, отколкото може някога да бъдат използвани.
Одит от предишната година е установил, че Управлението на затворите е закупило за „административна употреба“ четири хиляди стола на цена осемстотин долара всеки. Същият производител продава същия стол на цена на едро седемдесет и девет долара. Пет пари не давам, но сега, когато работя за трийсет цента на час, гледам на парите по различен начин.
— Седни — кани ме директорът и аз се настанявам на един от грозните и неуместно скъпи столове. Той решава да седне от другата страна на масата, понеже помежду ни винаги трябва да има преграда. Оглеждам се и преброявам двайсет и два стола. Както и да е. — Онзи ден, след като си тръгна, звъннах във Вашингтон — осведомява ме сериозно, все едно най-редовно звъни във Вашингтон. — Бюрото ме посъветва да действам по свое усмотрение. Мислих по въпроса известно време, после се свързах с ФБР в Роуаноук. Изпратиха ми двама агенти, които чакат в коридора.
Изражението ми остава непроницаемо, но вътрешно ликувам.
Той размахва пръст.
— Предупреждавам те, Банистър, ако се окаже измишльотина и се злепоставя, ще направя всичко по силите си да ти вгорча живота.
— Не е измишльотина, господин директор, кълна се.
— Не знам защо ти вярвам.
Директорът вади от джоба си очила за четене, намества ги по средата на носа си и се взира в някакъв лист.
— Говорих със заместник-директора Виктор Уестлейк, който отговаря за разследването. Изпратил е двама от хората си да си поприказват с теб: агент Хански и агент Ирарди. Не им казах името ти, така че те нищо не знаят.
— Благодаря ви, господин директор.
— Чакай тук — леко удря той по масата, става и излиза от стаята.
Докато чакам и слушам приближаващите стъпки, усещам остра болка в корема. Не се ли получи, ще остана тук още пет години, плюс всичко останало, което им хрумне да ми лепнат.
Специален агент Крис Хански е по-старшият, приблизително на моята възраст, със силно прошарена коса. Агент Алан Ирарди е по-младият му помощник. В един вестник прочетох, че в момента четирийсет агенти на ФБР работят по случая „Фосет“, затова допускам, че тези двамата са доста ниско в йерархията. Първата ни среща ще бъде важна, всъщност всички срещи ще бъдат важни, но явно са изпратили двама редници, колкото да ме проверят.
Директорът не е в стаята. Допускам, че се е върнал в кабинета си недалече от тук и е долепил ухо до вратата.