Хижата беше построена преди двайсет години от лекари, запалени по лова на яребици. Но както често се случва в подобни общи начинания, между партньорите възникнало разногласие. Сериозно разногласие, включващо адвокати, дела и дори един-два фалита. Няколко седмици по-късно обаче си бях изяснил нещата и представих на все още анонимния си клиент експертно становище, че няма да има проблеми. Определихме дата за осъществяване на сделката и аз подготвих всички документи, необходими за договорите и нотариалния акт. Имаше много писане, но пък щяхме да спечели доста тлъста сума.
Сключването на сделката беше отложено с един месец и аз помолих колегата си от университета за петдесет хиляди долара, половината от адвокатския хонорар. Не беше необичайна практика и понеже бях вложил сто часа работа до този момент, исках да ми се плати. Той ми звънна и ми съобщи, че клиентът не е съгласен. Голяма работа, помислих си тогава. В повечето случаи при сделките с недвижими имоти адвокатът получава хонорара си, след като всичко е свършило. Осведомиха ме, че клиентът — някаква корпорация — е променил името си. Преработих документите и продължих да чакам. Приключването на сделката отново беше отложено и продавачите заплашиха, че ще се откажат.
По онова време бях смътно запознат с името и репутацията на Бари Рафко, известен повече като Бари Подкупа. Беше около петдесетгодишен и бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот във Вашингтон в търсене на лесни начини за печалба. Беше работил като консултант, анализатор, автор на стратегии, организатор на набиране на средства и говорител. Освен това беше съдействал на най-ниско ниво за няколко избирателни кампании на конгресмени и сенатори — и демократи, и републиканци. Бари не подбираше. Ако му плащаха, той беше в състояние да подготвя анализи и стратегии и за двете страни. Направил най-големия си удар обаче, когато двамата с партньора му отворили заведение близо до Капитолия. Бари наел проститутки с къси поли да обслужват бара и почти мигновено мястото се превърнало в любимо сборище за легионите държавни служители. Млади конгресмени и бюрократи от средните нива открили мястото и Бари се появил на картата. Напълнил си джобовете с пари и след това отворил изискан ресторант на две преки от бара. Обслужвал лобисти, на които поднасял прекрасни бифтеци и вина на разумни цени и не след дълго куп сенатори вече имали любими маси в заведението. Бари обичал спорта и купувал много билети — за „Редскинс“, „Кепиталс“, „Уизардс“, „Джорджтаун Хояс“, — които раздавал на приятели. По това време вече бил изградил своя фирма за „връзки с правителството“, която се разраствала бързо. Двамата с партньора му се скарали и Бари откупил дела му в холдингите им. Сам, богат и тласкан от амбиции, Бари решил да достигне върха в професията. Тъй като не страдал от етични съображения, той се превърнал в един от най-агресивните търговци на влияние във Вашингтон. Ако богат клиент се нуждаел от нова вратичка в данъчните закони, Бари можел да наеме някой да напише текста, да го вмъкне и да убеди приятелите си да го подкрепят, а после майсторски да прикрие следите. Ако важен клиент искал да разшири завода в родния си щат, Бари можел да уреди сделка, при която съответният конгресмен осигурявал нужното разрешение, парите били изпращани в завода, а политикът прибирал тлъст чек за кампанията по преизбирането си. Всички били на седмото небе.
При първия си сблъсък със закона Бари бил обвинен, че е дал пари в брой на старши съветник на американски сенатор. Обвинението не издържало, но на човека му останал прякорът — Бари Подкупа.
Тъй като действал от по-съмнителната страна на един често съмнителен бизнес, Бари познавал силата на парите и на секса. Яхтата му на река Потомак станала известно любовно свърталище, където се вихрели бурни купони с млади жени. Той притежавал голф игрище в Южна Каролина, където водел конгресмени на дълги уикенди, обикновено без съпругите им.
Колкото по-влиятелен ставал Бари, толкова по-големи рискове бил склонен да поема. Старите му приятели се отдръпнали, притеснени от неприятностите, които им се стрували неизбежни. Името му се споменавало в разследване на етичните правила в Камарата. Вестник „Уошингтън Поуст“ надушил следата и Бари Рафко, неизменно жаден за внимание, получил дори повече от желаното.