Наблюдавах съдебните заседатели внимателно по време на целия процес — бяха объркани още от встъпителните речи. А и как иначе? Девет адвокати представиха версиите си на случилото се. Наложи се съдебната зала да бъде преустроена и ремонтирана, за да има място за всички подсъдими и техните защитници.
Процесът беше спектакъл, фарс, нелепо представление. Истината, осъзнах аз, не беше важна. Може би в друга епоха един процес би представлявал излагане на фактите, търсене на истината и раздаване на справедливост. Сега процесът беше състезание, при което едната страна щеше да победи, а другата — да изгуби. Всяка от страните очакваше от другата да нарушава правилата или да мами, затова никой не играеше честно. Истината се изгуби в мелето.
Два месеца по-късно се върнах в съдебната зала за произнасяне на присъдата. Адвокатът ми помоли да ми бъде позволено да се явя сам в затвора, но съдия Слейтър не се впечатли от молбата ни. Даде ми десет години и разпореди да остана в ареста.
Наистина е забележително, че не разстрелват повече федерални съдии. Четири седмици по-късно кроях всевъзможни планове за бавната и мъчителна смърт на Слейтър.
Щатските шерифи ме отведоха първо в съдебната палата, а от там — в градския арест, където ме съблякоха, обискираха и натъпкаха в пренаселена килия с още шестима осъдени. Имаше само четири легла. Първата нощ седнах на бетонния под — сам с прокъсаното си тънко одеяло. Арестът приличаше на шумна зоологическа градина, пренаселен и с недостатъчно надзиратели, така че беше невъзможно да се спи. Бях твърде уплашен и стъписан, за да затворя очи, затова седях в ъгъла и слушах виковете, писъците и заплахите чак до зори. Останах там една седмица, хранех се оскъдно, почти не спях, уринирах в мръсна открита тоалетна без вода на няма и три метра от съкилийниците ми. По едно време в килията бяхме десет човека. Не се къпех. Раздвижат ли ти се червата, отправяш спешна молба да отидеш в „лайнарника“ малко по-надолу по коридора.
Транспортирането на федералните затворници се осъществява от Шерифската служба на Съединените щати и е същински кошмар. Осъдени от всички нива на сигурност се събират на едно място, без да се вземат предвид видът на престъпленията и евентуалните рискове. Затова се отнасяха към всички ни като към зверове и убийци. За всяко придвижване ми слагаха белезници и оковаваха глезените ми, после ме привързваха към затворника отпред и към другия отзад. Настроението беше отвратително. Задачата на шерифите е една — да не допуснат бягства при преместването. Затворниците, много от тях новобранци като мен, са уплашени, отчаяни и стреснати.
Бяхме четиринайсет души. Напуснахме окръга с автобус без опознавателни знаци, който десетилетия по-рано беше превозвал ученици, и се отправихме на юг. Не ни свалиха белезниците и оковите. На предната седалка седеше шериф с пушка. Четири часа по-късно спряхме в окръжния затвор в Северна Каролина. Дадоха ни по един влажен сандвич и ни позволиха да уринираме зад автобуса, все още оковани и с белезници. Никога не ги сваляха. След два часа чакане взехме още трима и продължихме на запад. През следващите шест дни спирахме в местните затвори в Северна Каролина, Тенеси и Алабама, вземахме затворници, понякога оставяхме някого и всяка вечер спяхме в различни килии.
В местните затвори е най-зле: тесни и претъпкани килии без отопление, климатизация, слънчева светлина или нормална тоалетна, храна, която и кучета не биха яли, недостатъчно вода, необразовани примати за надзиратели, много по-голяма заплаха от насилие и местни, които ненавиждат „федералните бандюги“. Не можех да повярвам, че в страната съществуват толкова мизерни условия. Явно съм бил много наивен. Пътуването ни продължаваше, все повече се вкисвахме и отвратителните прояви в автобуса чувствително нараснаха. Те секнаха, когато един ветеран затворник ни обясни концепцията за „дизелова терапия“. Ако се оплакваш или създаваш проблеми, шерифите ще те държат в автобуса седмици наред и ще ти организират безплатна обиколка на десетки местни затвори.
Не бързаха. Щатските шерифи имат право да транспортират затворници само денем, затова разстоянията са къси. Пет пари не дават за нашето удобство или за нуждата ни от лично пространство.