— И делото на племенника попада при съдия Фосет, така ли? — пита Уестлейк, подканяйки ме да продължа, макар че явно никой не бърза. Попиват всяка дума и изгарят от желание да заловят Куин Ракър, но искат да чуят цялата история.
— Да, и Куин наел известен адвокат от Роуаноук, който го уверил, че обискът на микробуса е извършен в крещящо нарушение на Конституцията. Ако съдия Фосет отхвърлел резултатите от обиска, уликите също щели да бъдат отхвърлени. Няма ли улики, няма процес, няма присъда, нищо. Междувременно Куин научил, че съдия Фосет може би ще погледне по-благосклонно на делото на племенника му, ако получи някаква сума. Сериозна сума. Според Куин адвокатът им бил посредник в сделката. Не, не знам името на адвоката.
— Каква сума? — пита Уестлейк.
— Половин милион. — Посрещат това ми твърдение доста скептично и нищо чудно. — И на мен ми беше трудно да повярвам. Федерален съдия да взема подкуп. Но се шокирах и когато пипнаха федерален агент да шпионира за руснаците. Явно при определени обстоятелства човек е способен на всичко.
— Да не се отклоняваме от темата — раздразнено ме прекъсва Уестлейк.
— Разбира се. Куин и семейството му платили подкупа. Фосет го взел. Делото се движело по реда си и дошъл денят на изслушването за отхвърляне на уликите, придобити по време на незаконния обиск. За огромна изненада на всички съдията отсъдил против племенника, в полза на правителството, и наредил да започне процес. При липсата на защита съдебните заседатели признали хлапето за виновно, но адвокатът смятал, че имат добри шансове да обжалват. Делото още се мъкне по инстанциите, а междувременно племенникът излежава осемнайсет години в Алабама.
— Хубава история, господин Банистър — казва Уестлейк, — но откъде знаете, че Куин Ракър е убил съдията?
— Защото той сам ми каза, че ще го направи за отмъщение и за да си върне парите. Често говореше за това. Знаеше точно къде живее съдията, къде работи и къде обича да прекарва уикендите. Подозираше, че парите са скрити някъде във вилата му, и беше твърдо убеден, че не е единственият изигран от Фосет. И защото, господин Уестлейк, той ме предупреди, че ще ме набележи в мига, в който го арестуват. Можело да изляза на свобода, но винаги съм щял да се озъртам през рамо. Тези хора са много умни — вижте какво установи собственото ви разследване. Нищо. Нищичко. Когато имат зъб на някого, те са много търпеливи. Куин е чакал почти три години, преди да убие съдията. Като нищо ще изчака двайсет, за да убие и мен.
— След като е толкова умен, защо е споделил всичко това с вас? — пита Уестлейк.
— Много просто. Подобно на други затворници, Куин смяташе, че ще мога да подам някакво хитро искане, ще намеря вратичка в закона и ще го измъкна от затвора. Твърдеше, че ще ми плати, обеща ми половината от онова, което ще вземе от съдия Фосет. Чувал съм го преди, чувал съм го и впоследствие. Прегледах досието на Куин и му обясних, че не мога да направя нищо.
Нямат друг изход, освен да повярват, че казвам истината. Ако Куин Ракър не бъде подведен под отговорност, аз ще прекарам още пет години в затвора. С федералните все още сме на противоположни страни, но постепенно намираме общ език.
13
Шест часа по-късно двама чернокожи агенти си платиха входа във Велвет Клъб на три пресечки от военноморската база в Норфък. Бяха облечени като строителни работници и не биеха на очи сред посетителите — половината бели, половината черни, половината моряци, половината цивилни. Танцьорките също бяха половината черни, половината бели, въобще навсякъде цареше положителен дух на разбирателство. Два микробуса за наблюдение чакаха на паркинга заедно с още десетина агенти. Куин Ракър беше забелязан, фотографиран и идентифициран при влизането му в клуба в пет и половина. Работеше като барман и когато в девет без петнайсет напусна работното си място, за да отиде до тоалетната, агентите го последваха. След кратък разговор се споразумяха да излязат през задната врата. Куин разбираше положението и не предприе неочаквани ходове. Нито пък изглеждаше изненадан. За мнозина бегълци краят на бягството в редица отношения е облекчение. Мечтите за свобода се сриват пред трудностите на нормалния живот. Винаги някой ти диша във врата.
Сложиха му белезници и го откараха в офиса на ФБР в Норфък. В залата за разпит двамата чернокожи агенти му сипаха кафе и подеха дружелюбен разговор. Престъплението му беше просто бягство, нямаше защита. Беше неоспоримо виновен и щяха да го върнат в затвора.