В същото време името Джаки Р. Тод беше пуснато в компютърната система на Националната криминална база данни. Имаше едно попадение в Роуаноук, Вирджиния.
В полунощ преместиха Куин в съседната зала и му представиха специалните агенти Панковиц и Делок. Двамата най-напред му обясниха, че ФБР ги използва за разпити на бегълци. Увериха го, че ще бъде най-обикновен разговор, колкото да уточнят фактите, а това винаги е приятно. Кой не би желал да поговори с един беглец и да научи всички подробности? И понеже беше късно, ако Куин искал да подремне в окръжния арест, те с радост щели да се заемат с разпита още на другата сутрин. Той отказа и заяви, че предпочита да приключат сега. Донесоха сандвичи и безалкохолни. Настроението беше ведро, а агентите — изключително дружелюбни. Панковиц беше бял, Делок — чернокож, и Куин очевидно се чувстваше добре в компанията им. Похапна си сандвич с шунка и швейцарско сирене, докато те му разказваха за някакъв затворник, който двайсет и една години живял като беглец. ФБР ги изпратило чак в Тайланд, за да го върнат у дома. Страхотно забавление.
Разпитаха го за неговото бягство и за движението му в дните непосредствено след това — въпроси и отговори, вече изяснени по време на първия разпит. Куин отказа да разкрие съучастника си и да им каже имената на хората, които му бяха помагали след това. Те не настояха. Не го притиснаха и като че не искаха да преследват никой друг. След около час приятелски разговор Панковиц си спомни, че не му е прочел правата. Обясниха му, че не е станало бог знае какво, защото престъплението му е съвсем очевидно, а и той не се е уличил в нищо повече от бягство. Ако искал да продължат обаче, трябвало да се откаже от правата си. Куин го направи, като подписа някакъв формуляр. Вече го наричаха Куин, а той се обръщаше към Панковиц с Анди и към Делок — с Джеси.
Най-старателно възстановиха къде е бил през последните три месеца, а Куин учудващо добре помнеше дати, места и събития. Агентите се впечатлиха и го похвалиха за превъзходната памет. Отделиха специално внимание на доходите му — всичко е в брой, разбира се, но по колко за всяка работа?
— Значи, Куин, за второто пътуване от Маями до Чарлстън — отбеляза Панковиц и погледна усмихнато бележките си — една седмица след миналата Нова година си получил колко пари?
— Струва ми се, че бяха шест хиляди.
— Така, така.
И двамата агенти си записваха като бесни, все едно вярваха на всяка дума на заподозрения. Куин им съобщи, че работел в Норфък от средата на февруари, около един месец. Живеел с братовчед си и с две негови приятелки в голям апартамент, недалече от Велвет Клъб. Плащали му в брой, осигурявали му храна, пиячка, секс и марихуана.
— И така, Куин — поде Делок, след като пресметна някакви суми, — изглежда, си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, откакто си избягал от „Фростбърг“. Всичките в брой, без данъци. Не е зле за три месеца работа.
— Май да.
— Колко от тях похарчи? — попита Панковиц.
Куин сви рамене, като че ли вече нямаше значение.
— Не знам. Повечето. Доста пари трябват, за да се придвижва човек.
— Как наемаше автомобилите, докато пренасяше наркотици от Маями и обратно? — попита Делок.
— Не ги наемах аз. Правеше го друг и ми даваше ключовете. Моята работа беше да карам внимателно и бавно, за да не ме спират ченгетата.
Разумно, съгласиха се охотно агентите.
— Купи ли си кола? — попита Панковиц, без да вдига поглед от бележките си.
— Не — отговори Куин с усмивка. — Не можеш да си купиш кола, когато бягаш и нямаш документи.
Не, разбира се.
Във Фризера в Роуаноук Виктор Уестлейк седеше пред огромен екран, на който на стопкадър беше застинала физиономията на Куин Ракър. Скрита камера в залата за разпити изпращаше видеоматериал през щата до импровизирано помещение, снабдено с изумително количество чудеса на техниката. С Уестлейк седяха още четирима агенти, до един взрени в очите и в израженията на господин Ракър.
— Няма начин — промърмори един от четиримата. — Този тип е твърде умен. Знае, че ще намерим караваната, портфейла, фалшивата самоличност и хамъра.