— Може би не — промърмори друг. — В момента става дума само за бягството. Той си мисли, че ние не предполагаме за убийството. Че това не е нищо сериозно.
— Съгласен съм — каза трети. — Според мен пробва, опипва почвата. Смята, че ще се оправи с няколко въпроса, а после ще го върнат в ареста и в затвора. Планира в даден момент да се обади на братовчед си и да му нареди да прибере всичко.
— Нека да изчакаме — намеси се Уестлейк. — Да видим как ще реагира, когато хвърлим първата бомба.
В два след полунощ Куин попита:
— Може ли да отида до тоалетната?
Делок се изправи, изведе го от стаята и го придружи по коридора. Наблизо се навърташе още един агент — демонстрация на сила.
Пет минути по-късно Куин беше обратно на мястото си.
— Много е късно, Куин, искаш ли да те върнем в ареста и да дремнеш? Разполагаме с предостатъчно време.
— Предпочитам да съм тук, отколкото в ареста — отговори Куин доста печално. — Според вас още колко ще ми лепнат?
— Не знам, Куин — каза Делок. — Зависи от прокурора. Лошото е, че повече няма да те изпратят в лагер. Никога. Отиваш в истински затвор.
— Знам, Джеси, и лагерът май ми липсва. Не беше толкова зле в крайна сметка.
— Тогава защо избяга?
— От глупост. Защо? Защото можех. Просто си тръгваш и никой не дава пет пари.
— Годишно разпитваме по двайсет и пет човека, които бягат от федерални лагери. „От глупост“ май е съвсем точно казано.
Панковиц размести някакви документи и каза:
— А сега, Куин, като че ли уточних хронологията на нещата. Дати, места, придвижвания, приходи в брой. Всичко това ще бъде включено в доклада. Добрата новина е, че не си извършил нищо крайно осъдително през последните три месеца. Превозвал си наркотици, което няма да ти помогне, естествено, но поне не си наранил никого, нали така?
— Така.
— Това ли е цялата история? Нищо ли не пропускаш? Всичко ли ни каза?
— Аха.
Двамата агенти леко се сковаха и се намръщиха.
— Ами Роуаноук, Куин? — попита Панковиц. — Да си бил в Роуаноук?
Куин зарея поглед към тавана, позамисли се и отговори:
— Може и да съм минавал оттам един-два пъти.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
Делок отвори една папка, прегледа някакъв документ и попита:
— Кой е Джаки Тод?
Куин затвори очи и лекичко зяпна. Издаде тих и дълбок гърлен звук, все едно го бяха ударили ниско под кръста. Раменете му увиснаха. Ако беше бял, щеше да пребледнее.
— Не знам — отговори най-накрая. — Не го познавам.
— Наистина ли? — продължи Делок. — Изглежда, господин Джаки Р. Тод е бил арестуван във вторник вечерта, на осми февруари, в един бар в Роуаноук. Пиянство на публично място, нападение. Според полицейския доклад той се сбил с други пияници и прекарал нощта в ареста. На следващата сутрин платил осемстотин долара гаранция и бил освободен.
— Не съм бил аз.
— Нима? — Делок плъзна един лист към Куин и той бавно го вдигна.
Беше снимка на арестант, очевидно на самия него.
— Май няма място за съмнение, а, Куин?
Куин остави листа и отговори:
— Добре, добре. Имах псевдоним. Какво друго да направя? Да си играя на криеница с истинското си име ли?
— Не, разбира се, Куин — съгласи се с него Панковиц. — Обаче ти ни излъга, нали така?
— Не сте първите ченгета, които лъжа.
— Лъжите пред ФБР могат да ти докарат пет години.
— Хубаво де, малко послъгах.
— Нищо чудно, но вече не можем да ти вярваме. Май ще трябва да започнем отначало.
— На девети февруари някой си Джаки Тод отишъл на паркинг за автомобили втора ръка в Роуаноук — поде Делок — и платил в брой двайсет и четири хиляди долара за хамър от две хиляди и осма година. Нещо да ти напомня, Куин?
— Не. Не съм бил аз.
— И ние така си помислихме. — Делок побутна към него копие от фактурата за продажбата. — И никога преди не си виждал това, така ли?
Куин погледна листа и отговори:
— Не.
— Стига, Куин — сряза го Панковиц. — Не сме толкова глупави, колкото си мислиш. Бил си в Роуаноук на осми февруари, отишъл си в бара, сбил си се, арестували са те, на следващата сутрин си излязъл под гаранция, върнал си се в мотела в Сейф Лодж, за който си платил в брой, взел си още пари и си купил хамъра.