Приятелката му му даде някакви хапчета и накрая той се успокои. На сутринта позвъни на адвоката си и вдигна страхотна патърдия, но случката не след дълго беше забравена.
В търговията с наркотици не можеш да очакваш щастлив край.
Когато Делок се върна от тоалетната, задържа за малко вратата отворена. Слабичка и привлекателна секретарка внесе поднос с напитки и бисквити и го остави в края на масата. Усмихна се на Куин, който още стоеше в ъгъла, твърде объркан, за да й обърне внимание. След като тя излезе, Панковиц отвори кутийка „Ред Бул“ и го изля в чаша с много лед.
— Искаш ли „Ред Бул“, Куин?
— Не.
В бара по цяла нощ поднасяше „Руд Бул“ и водка, но вкусът не му харесваше. Прекъсването му даде възможност да си поеме дъх и да се помъчи да подреди мислите си. Да продължи ли, или да замълчи и да настоява за адвокат? Инстинктът му подсказваше второто, но беше адски любопитен какво знае ФБР. Вече беше зашеметен от сериозната им осведоменост. Докъде ли щяха да стигнат?
Делок също се съсредоточи над своя „Ред Бул“ с много лед и задъвка една бисквита.
— Седни, Куин — махна той към масата.
Куин направи няколко крачки и седна. Панковиц вече си водеше бележки.
— Мисля, че по-големият ти брат, май му викат Дългия, още е във Вашингтон, нали?
— Какво общо има той?
— Просто попълваме някои празнини, Куин. Това е. Искам да разполагам с всички факти или поне с колкото се може повече. Да си виждал Дългия през последните три месеца?
— Без коментар.
— Добре. По-малкият ти брат Ди Рей също ли е във Вашингтон?
— Не знам къде е Ди Рей.
— Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?
— Без коментар.
— Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?
— Без коментар.
— Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?
— Бях сам.
Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.
— Кълна се, че бях сам — каза Куин.
— Какво правеше в Роуаноук? — попита Делок.
— Имах работа.
— Трафик ли?
— Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.
— Какво нещо?
— Без коментар.
Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.
— Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.
— Не напредваме, Куин — обади се и Делок. — Какво правеше в Роуаноук?
Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:
— Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.
— Да го убиеш?
— Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.
— Кой приятел?
— Без коментар.
— Лъжеш — обвини го Делок. — Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.
— Няма значение.
— Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? — попита Панковиц.
— Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.
— Кой е Джакийл Стейли? — попита Делок.
Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:
— Племенникът ми.