— И къде е той сега?
— В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.
— В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда — каза Панковиц. — Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?
— Не се съмнявам, че имате досието.
— Опита ли се да помогнеш на Джакийл?
— Кога?
И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.
— Стига игрички, Куин — предупреди Панковиц. — Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.
— Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.
— Нае ли адвокат?
— Наех.
— Колко плати на адвоката?
Куин се позамисли.
— Ами не помня. Една торба пари.
— В брой ли му плати?
— Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.
— Кой ти даде парите да наемеш адвокат?
— Без коментар.
— От Ди Рей ли ги взе?
— Без коментар.
Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.
— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.
Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:
— Глупости.
Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.
— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.
Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.
Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.
— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.
— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.
— Не иска да отиде в окръжния затвор.
— Не го виня.
— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.
— Няма да го измамят. Твърде умен е.
— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.
В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:
— Кой те закара до Роуаноук?
— Никой. Сам се закарах.
— С каква кола?
— Не помня.
— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.
— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.
— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?
— Не си спомням.
— Значи, не помниш кой те закара?
— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.
— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.
— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.
— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?
— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?
Панковиц поклати глава.
— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.
Да, партньорът му беше прав за това.
— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.