— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?
— Нищо.
— Тогава защо лъжеш?
— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?
Делок потропа по масата и каза:
— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?
— Да.
— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.
— Кой беше съдията?
— Не помня.
— Съдия Фосет говори ли ти нещо?
— Може би — сви рамене Куин.
— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?
— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.
— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?
— Ами да, всъщност се учудих.
— Трябваше да получи по-малко, нали?
— Да, според адвоката му.
— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?
— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.
Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:
— Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?
Куин се щипеше по челото.
— Разбира се.
— Да ти донеса нещо за пиене?
— Един спрайт.
— Дадено.
Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:
— Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.
— Всъщност не — каза Куин.
— Чу ли за съдия Фосет?
— Не. Какво за него?
— Бил е убит, прострелян два пъти в тила.
Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.
— Не знаеше ли, Куин? — попита Панковиц.
— Не.
— Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.
Куин се усмихна и закима.
— Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?
— Точно така.
— Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.
— Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?
— Не.
— Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.
— Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?
— Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.
— Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.
— Обикновено така става — отбеляза Делок. — На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.
— Не съм толкова глупав — вдигна рамене Куин.
— Нима? Тогава защо си запазил смит-и-уесъна? Получим ли окончателния балистичен доклад, с теб е свършено, Куин.
— Явно е краден, не разбирате ли? Откраднатите оръжия минават от ръка на ръка. Купих го от една заложна къща в Линчбърг преди две седмици. Сигурно е минал през десетина човека за последната година.
Основателен довод, който не можеха да оспорят, не и преди окончателния балистичен доклад. Когато обаче се сдобиеха с доказателствата, нито едно съдебно жури нямаше да повярва на историята на Куин за откраднатото оръжие.