— И сигурно е чувствал, че просто трябва да ги убие.
— О, естествено. Не можел да остави двама свидетели. Няма никакви угризения, Мал. Според него съдията си е получил заслуженото, а секретарката просто се случила там. Сега го очакват обвинения за две предумишлени убийства.
— Значи говорим за смъртна присъда?
— Най-вероятно. Не сме екзекутирали никого за убийството на федерален съдия и много ни се иска Куин да бъде първият. За назидание.
— Той не спомена ли името ми? — питам, сигурен в отговора.
— Спомена го, разбира се. Подозира, че ти си източникът ни, и вероятно крои как да ти отмъсти. Затова сега сме тук и сме готови да тръгваме.
Искам да си тръгна, но не толкова бързо.
— Куин знае всичко за Член трийсет и пет. Всъщност всеки затворник във федерален затвор го знае. Разкриеш ли престъпление навън, отменят присъдата ти. Освен това Куин ме мисли за блестящ адвокат. Той и семейството му ще разберат, че съм на свобода, а не зад решетките — нито във Форт Уейн, нито другаде.
— Така е, но да ги оставим да гадаят. Важно е твоите близки и приятели да смятат, че си в затвора.
— Тревожите се за семейството ми ли?
Най-накрая се обажда Пат Сърхоф:
— В известна степен, да, и можем да им осигурим закрила, ако поискаш. Но това несъмнено ще разстрои живота им.
— Никога няма да се съгласят — отговарям. — Баща ми ще ви фрасне с юмрук, ако му го споменете. Той е пенсиониран полицай и със сигурност умее да се грижи за себе си. Синът ми има нов баща и нов живот.
Не мога да си представя как се обаждам на Дион и я осведомявам, че двамата с Бо може би са в опасност заради нещо, което съм направил в затвора. А и частица от мен не вярва, че Куин Ракър е способен да нарани невинен човек.
— Можем да го обсъдим по-късно, ако искаш — казва Сърхоф.
— Добре. В момента в главата ми цари пълен хаос.
— Свободата те очаква, Мал — оповестява Хански.
— Да се махаме от тук.
Тръгвам след тях по коридора към друга сграда, където чакат трима надзиратели и капитанът. Слагат ми белезници и окови на глезените и ме повеждат по тротоара към един микробус. Неосведомен страничен наблюдател би помислил, че ме водят на екзекуция. На волана е шериф на име Хичкок. Сърхоф плъзга вратата зад гърба ми и се качва на предната седалка. Потегляме.
Не искам да поглеждам назад, за да се сбогувам с „Фростбърг“. Имам достатъчно спомени за години напред. Съзерцавам прелитащия край нас пейзаж и не мога да сдържа усмивката си. Няколко минути по-късно спираме на паркинга на един търговски център. Сърхоф изскача навън, отваря плъзгащата се врата, пресяга се и отключва белезниците. После освобождава и глезените ми.
— Поздравления — искрено казва той и аз решавам, че този тип ми допада. За последен път чувам подрънкването на белезниците и разтривам китките си.
Скоро набираме скорост по междущатска магистрала 68 и се устремяваме на запад. Почти пролет е и планинските вериги в Западен Мериланд вече показват признаци на живот. Първите няколко мига свобода са почти непосилни. Пет години мечтая за този ден, въодушевяващо е. Толкова много мисли се съревновават за вниманието ми. Нямам търпение сам да си избера дрехи, да обуя джинси. Нямам търпение да си купя кола и да отида където си поискам. Копнея да почувствам тялото на жена, да усетя вкуса на пържола и бира. Отказвам да се тревожа за сигурността на сина ми и на баща ми. Нищо лошо няма да им се случи.
Шерифите искат да говорят и аз ги слушам. Пат Сърхоф започва:
— Мал, вече не си подчинен на никого. Ако решиш да се включиш в Програмата за защита на свидетелите, ние, щатските шерифи, ще се грижим за теб. Ще следим за твоята сигурност, безопасност и здраве. Ще ти дадем нова самоличност с истински документи, ще получиш финансова помощ за жилището, разноските по него и медицинските грижи. Ще ти намерим работа. Когато си стъпиш на краката, няма да сме край теб всекидневно, но ще бъдем наблизо при нужда.
Говори така, все едно чете брошура с инструкции, но думите му са музика за ушите ми. Хичкок му приглася:
— В Програмата има повече от осем хиляди свидетели и досега нито един не е пострадал.