В сборниците с разпоредби и решения, които ръководят практиката и процедурите на наказателното право както на щатско, така и на федерално ниво, никъде не пише, че „оповестяването“, „връчването“ или „издаването“ на обвинителния акт трябва да бъде извършено публично. Всъщност почти никога обвинителният акт не става публично достояние. Съдебният секретар го завежда, след като голямото жури вземе решение, и после той бива връчен на обвиняемия. Обвинителният акт съдържа само тезата на прокурора. Нищо в него не е доказателство и по време на процеса съдебните заседатели не го виждат. Голямото жури, което издава този обвинителен акт, изслушва само едната страна по делото — тази на държавата.
Понякога обаче този акт е твърде важен и твърде сензационен, по дяволите, за да бъде просто пуснат любезно през системата. Хората, които са положили огромни усилия за залавянето на престъпника и които ще го изправят пред съда, просто не могат да се сдържат да не направят обвиненията публично достояние. Стенли Мъмфри не беше допринесъл с нищо за залавянето на Куин Ракър, но определено беше човекът, който щеше да го изправи пред съда. Във федералната служебна йерархия прокурорът е много по-висшестоящ от обикновения агент на ФБР, затова събитието беше на Стенли. По традиция той щеше да сподели (неохотно) светлината на прожекторите с ФБР.
В 9:10 ч. се отвори вратичка встрани от съдийското място и в дъното на подиума се струпаха взвод мъже с тъмни костюми и упорити лица. Посбутаха се, за да се наместят, всички сключили длани отпред. Много беше важно как ще се подредят, тъй като мястото не беше много голямо. Един до друг стояха Стенли Мъмфри и Виктор Уестлейк — строг прокурор и топ ченге. Зад тях бяха федералните агенти и помощник-прокурорите, притиснати един до друг в опит да заемат подходящо място, та бъдат хванати от камерите. Късметлиите щяха да слушат внимателно господин Мъмфри и господин Уестлейк, щяха да стоят смръщени и да се държат така, все едно не подозираха за присъствието на журналисти в съдебната зала. Жалко поведение, доведено до съвършенство от членовете на Конгреса.
— Тази сутрин вече имаме обвинителен акт по случая с убийствата на съдия Реймънд Фосет и госпожа Наоми Клеъри — бавно съобщи Мъмфри с нервен глас, поне две октави по-висок от нормалното.
Мъчеше се в съдебната зала, губеше уж сигурните случаи, които сам си възлагаше, и най-често го критикуваха, защото изглеждаше нервен и притеснен. Според някои това се дължеше на твърде рядкото му присъствие в зала през десетгодишната му кариера.
Стенли вдигна високо обвинителния акт, като че ли от зрителите се очакваше да прочетат напечатания текст.
— Документът съдържа две обвинения в убийство. Обвиняемият е Куин Ал Ракър. Да, основателно очаквам по случая да бъде поискана смъртна присъда.
Последното изречение трябваше да предизвика драматично вълнение след публиката, но Стенли не беше преценил момента. Драматизмът обаче се усети скоро, когато един от помощниците му показа на екрана голяма черно-бяла снимка на Куин. Светът най-сетне зърна човека, убил съдията и неговата секретарка. Виновен!
Четейки неуверено от бележките си, Стенли представи житейската история на Куин и успя да създаде впечатлението, че той е избягал от затвора единствено за да отмъсти на съдията. По едно време Виктор Уестлейк, застанал като страж до рамото на прокурора, се намръщи и погледна надолу към бележките му. Стенли обаче продължи и едва не се разрида за скъпия си приятел и наставник Реймънд Фосет — колко много означавал съдията за него и тъй нататък. Гласът му наистина потрепери, когато се постара да обясни колко е поласкан, че на него се е паднала огромната отговорност да потърси справедливост за извършването на тези „отвратителни“ престъпления. Би могъл за две минути да прочете обвинителния акт и после всички да се разотидат. Но не. Пред такава публика и с милиони зрители пред екраните Стенли сметна, че трябва да продължи да дърдори и да дръпне реч за справедливостта и борбата с престъпността. След няколко мъчителни отклонения той отново се върна на темата някъде към края. Беше време да приключва. Похвали Виктор Уестлейк и цялото Федерално бюро за разследване за работата му, която била „свръх-човешка, неуморна и блестяща“.
Когато най-накрая млъкна, Уестлейк му благодари, макар да не стана ясно дали е, задето си е затворил устата, или за многобройните комплименти. Уестлейк беше много по-опитен в тези изяви от младия Стенли и говори пет минути, без да каже нищо. Благодари на хората си, изтъкна увереността си, че престъплението е разкрито, и пожела на прокуратурата успешна работа. Когато приключи и отстъпи назад, един репортер се провикна с въпрос.