Подава ми събрано на две страници резюме на живота на Макс Болдуин, което звучи като некролог. Родители, братя и сестри, образование, работа и аз заинтригуван установявам, че съм прекарал по-голямата част от живота си в Сиатъл, развеждал съм се два пъти, нямам деца. Местя се във Флорида, защото е възможно най-далече от втората ми съпруга. Важно е да запаметя тази измислица и да се придържам към нея. Имам си професионална биография (все в правителствени служби) и оценка за кредитната ми благонадеждност.
По отношение на работата мога да избирам между две възможности. Първата е като доставчик във военноморската база „Мейпорт“ на няколко километра северно от Нептюн Бийч с начална заплата от четирийсет и осем хиляди долара. Но се изисква двумесечна подготовка. Втората е като управител на отдел „Продажби“ в Службата на ветераните също със заплата четирийсет и осем хиляди долара годишно. Най-добре е да остана федерален служител поне през първите няколко години. Пат за десети път ми обръща внимание, че животът вече си е мой и мога да правя каквото си поискам. Единствените ограничения са продиктувани от миналото ми.
И тъкмо започвам да се чувствам обсипан с прекомерно много неща, той изважда от куфарчето си играчките. Първата е айпад, подарък от правителството и вече регистриран на името на Макс. Като библиотекар Малкълм имаше достъп до компютри (но не и до интернет) и бе направил всичко по силите си да поддържа уменията си. Тази джаджа обаче направо ме разбива. Посвещаваме цял час на интензивно обучение. Капвам, а Пат изважда един айфон. Негов, не мой, понеже трябва да си избера оператор и сам да си купя телефон, но той ме запознава и с това забележително устройство. Полетът неусетно приключва.
На летището в Атланта намирам магазин за електроника и убивам един час в разглеждане на машинарийките. Технологията ще е ключът за оцеляването ми, затова съм твърдо решен да се запозная с новостите. Преди да напуснем Атланта, изпращам писмото до Ванеса Йънг. Без обратен адрес.
Кацаме в Джаксънвил по тъмно, наемаме кола и пътуваме трийсет минути на изток към крайбрежните градчета. Атлантик Бийч, Нептюн Бийч, Джаксънвил Бийч — не личи къде свършва едното и къде започва другото. Районът е хубав, има стотици кокетни вили — някои се дават под наем, в други живеят хора — и най-различни ресторантчета и модерни студиа с изглед към океана. Стафидите, с които сме обядвали, отдавна са забравени и ние умираме от глад. Намираме ресторантче за морски деликатеси на пешеходната търговска улица на една пресечка от водата и се натъпкваме със стриди и скариди. На бара има млади хора, много красиви момичета със загорели крака и аз просто не мога да откъсна поглед от тях. Засега всички са бели и започвам да се чудя дали няма да бия на очи. Заедно с предградията си Джаксънвил наброява един милион души и осемнайсет процента от тях са чернокожи, затова според Пат етническият ми произход няма да бъде проблем. Опитвам се да му обясня какво е да си чернокож в свят на бели, но отново се убеждавам, че някои проблеми не можеш да изчерпиш на вечеря. Ако изобщо можеш да ги изчерпиш някога.