Променям темата и разпитвам за Програмата за защита на свидетелите. Седалището на Пат е във Вирджиния и той скоро ще се върне у дома. Друг шериф ще стане моята свръзка, моят отговорник, но по никакъв начин няма да се опитва да ме контролира. Той, или тя, винаги ще бъде наблизо, в случай че възникне проблем или неприятност. Обикновено отговорникът следи още няколко човека. При най-малкия намек, че нещо не е наред, ще ме преместят на друго място, но Пат ме уверява, че това рядко се случва.
Как могат да ме открият лошите? Пат отговаря, че не знае, понеже не се е случвало.
— Но със сигурност ти се е налагало да местиш хора — притискам го.
— Не съм участвал в преместване, но, да, случвало се е. Доколкото знам, а аз се занимавам с информатори от десет години, не е имало сериозна заплаха срещу никого. Чувал съм обаче за двама или може би трима, които са били убедени, че са разкрити. Поискали да бъдат преместени, затова ние сме се намесили и те отново са изчезнали.
По очевидни причини нито в юридическата, нито в общата библиотека във „Фростбърг“ имаше книги за Програмата за защита на свидетелите, затова познанията ми са ограничени. Но аз знам, че Програмата не е идеална.
— Значи не сте се сблъсквали с никакви проблеми? Трудно ми е да го повярвам.
— Не казвам, че сме безгрешни. Има една страхотна история отпреди трийсет години, легенда в нашата сфера. Имали сме сериозен информатор в мафията, който издал фамилията си и свалил някои от едрите босове — един от най-големите удари на ФБР за всички времена. Човекът все едно имал нарисувана на тялото си огромна мишена, която ще улучиш и с вързани очи. Нашите хора го скрили много надълбоко и минали няколко години. Бил пощенски инспектор в градче с петдесетина хиляди жители — идеално прикритие, — но той си бил мошеник, нали така? Престъпник по природа, затова просто не можел да остане чист. Отворил автокъща за автомобили втора употреба, после още една. Влязъл в бизнеса със заложни къщи, започнал да продава крадена стока и накрая се замесил в търговията с марихуана. Ние знаехме кой е, но ФБР не. Когато го пипнали, се обадил на отговорника си да го измъкне под гаранция. Отговорникът откачил, както и всички по стълбицата, чак до директора на ФБР. Настанала безумна суетня да го измъкнат от затвора и да го преместят на ново място. Застрашена била работата на много хора, сключвали сделки, умолявали съдии и най-накрая обвиненията срещу него били снети. Но се разминало на косъм. Затова повече недей да переш пари.
Пат смята, че последната му забележка е забавна.
— Никога не съм прал пари — заявявам без усмивка аз.
— Извинявай.
Дояждаме си десерта и се отправяме към новия ми дом. Намира се на седмия етаж на един небостъргач — един от четирите на брега, с тенис кортове и басейни долу. Пат ми обяснява, че повечето жилища се отдават под наем, но има и постоянни обитатели. Наемът е платен за шест месеца, после зависи от мен. Апартаментът е едностаен, обзаведен, с кухненски бокс, хубаво канапе и столове — не е луксозен, но не е и евтин. След като Пат си тръгва, излизам на балкончето си и съзерцавам луната над океана. Вдишвам соления въздух и слушам тихия плясък на вълните.
Свободата е вълнуваща. И неописуема.
Забравил съм да дръпна завесите и се събуждам от ослепителното слънце. Първата ми истинска сутрин като свободен човек, когото никой не наблюдава. Нямам търпение да усетя пясъка между пръстите си. На плажа има няколко ранобудници и аз бързо слизам, скрил отчасти лицето си под бейзболната шапка и слънчевите очила. Никой не ме забелязва, никой не дава и пет пари. Хората, които скитат безцелно по плажа, са потънали в собствените си светове и аз също бързо потъвам в своя. Нямам семейство, работа, отговорности и минало. Макс започва чисто нов живот.
Пат Сърхоф ме взема към обед и двамата хапваме по един сандвич. След това ме закарва във военноморската база „Мейпорт“, където имам среща с лекар, — запознат със случая. Възстановяването ми върви добре, няма никакви усложнения. Ще дойда пак след две седмици за още един преглед.
След това отиваме в Сън Коуст Банк близо до апартамента ми и докато се придвижваме, Пат ме подготвя какво предстои. Той няма да влезе, защото е важно сам да открия сметката. Никой в банката не е запознат със случая, всичко е по нормалната процедура. За момента Макс Болдуин е почти пенсионер, не работи и обмисля да се премести в района. Иска да си открие стандартна текуща сметка, съвсем обикновена, и като начало ще внесе хиляда долара. След като сметката бъде открита, Макс ще се върне в банката и ще получи инструкциите за осъществяване на банковите преводи. В банката ме насочват към прелестната Гречън Хайлър — изрусена дама на около четирийсет, която прекарва много време на слънце. Има малко бюро в тясна кабинка и не носи брачна халка. Няма откъде да знае, че е първата жена, с която оставам наистина насаме след повече от пет години. Колкото и да се старая, не мога да възпра неприличните мисли. Може би е напълно естествено. Гречън е бъбрица, а в момента аз също съм бърборко. Бързо приключваме с документите и гордо й давам истинския си адрес. Внасям хиляда долара в брой. Тя ми подава няколко временни чека и обещава да ми изпрати още по пощата по-късно. Приключваме деловата част и продължаваме да си бъбрим. Гречън ми дава визитната си картичка и ме уверява, че е готова да ми оказва всякакво съдействие. Обещавам да й се обадя, когато си взема мобилен телефон — банката иска телефонен номер. За малко да я поканя на вечеря, най-вече защото съм убеден, че ще се съгласи, но мъдро се въздържам. Ще имам предостатъчно време за това по-късно, когато се почувствам по-удобно и лицето ми е по-приятно за гледане. Надявам се.