Даяна ми се обажда с новината, че у нея вече са новата ми шофьорска книжка от щата Флорида и новият ми паспорт. Срещаме се на кафе в една сладкарница и тя ми предава документите. Аз й давам маршрут с много празнини.
— Значи, ще пътуваш, така ли? — пита тя и го разглежда внимателно.
— Аха. Нямам търпение да използвам новия си паспорт. Първите нощи ще съм в Маями, в Саут Бийч. Тръгвам с колата на юг веднага щом си изпия кафето. След това летя за Ямайка за около седмица, после за Антигуа и може би за Тринидад. Ще ти се обаждам от всяко място. Ще оставя колата си на летището в Маями, така че можеш да съобщиш на ФБР точно къде се намира. Така и така ще говориш с тях, помоли ги да ме оставят на мира, докато се мотая из Карибите.
— Да те оставят на мира ли? — преструва се тя, че не разбира.
— Чу ме. Хайде да не си играем игрички, Даяна. Може и да не съм най-защитеният свидетел в страната, но вероятно съм в челната тройка. Някой постоянно ме наблюдава. Има един тип, кръстил съм го Къса подстрижка, когото забелязах пет пъти през последните две седмици. Не го бива много, така че предай и това на федералните, когато докладваш. Висок е метър и осемдесет, тежи към деветдесет килограма, с очила „Рейбан“ и руса брадичка, кара „Купър“ и е много късо подстриган. Наистина е страшно немарлив, изненадан съм.
Тя също. Но не откъсва очи от маршрута ми и не може да измисли какво да отговори. Сразих я.
Плащам кафетата и поемам по междущатска 95. Триста и петдесет километра право на юг. Времето е горещо и задушно, движението е натоварено и бавно, наслаждавам се на всеки километър от пътя. Често спирам да заредя, да си протегна краката и да проверя какво става зад мен. Не очаквам нищо. ФБР знае къде ще бъда, така че няма да ми лепнат опашка. Освен това подозирам, че някъде в колата ми има умело скрит джипиес. След седем часа спирам пред „Блу Муун“, едно от многобройните реновирани бутикови хотелчета в сърцето на квартала в стил ар деко на Саут Бийч. Изваждам от багажника куфарчето си и малък сак, подавам ключовете на пиколото и влизам сякаш в сцена от „Маями Вайс“. Вентилаторите на тавана бавно се въртят над главите на гости, седнали да си бъбрят в бели ракитови кресла.
— За настаняване ли, господине?
— Да. Макс Болдуин.
По някаква причина това е горд момент за мен. Аз, Могъщия Макс, се опиянявам от свободата, и то повече, отколкото съм в състояние да понеса в момента. Много пари, чисто нови законни документи, кабриолет, който може да ме отведе навсякъде — направо поразително.
Сепнато се връщам към действителността, когато висока брюнетка със страхотен тен прекосява фоайето с предизвикателна походка. Оскъдното горнище на банския й не скрива почти нищо, а прозрачната пола скрива дори по-малко.
Подавам карта „Виза“, за да платя. Мога да използвам също дебитна или предплатена карта, но понеже федералните знаят къде съм отседнал, няма защо да мамя.
Сигурен съм, че са уведомили представителството си в Маями и че вероятно нечии очи вече ме следят. Ако наистина страдах от параноя, щях да повярвам, че от ФБР вече са влизали в стаята ми и са поставили няколко бръмбара. Качвам се горе, не забелязвам никакви бръмбари или привидения, вземам си душ набързо и обувам шорти и сандали. Отивам в бара, за да се огледам. Хапвам сам в кафенето на хотела и привличам погледа на четирийсетгодишна жена, която обядва, изглежда, със своя приятелка. По-късно в бара я виждам отново и се запознаваме. Ева от Пуерто Рико. Когато оркестърът започва да свири, ние вече пийваме по едно. Ева иска да танцува и макар да не съм го правил от години, се развихрям на дансинга с цялата си енергия.
Към полунощ с Ева се качваме в стаята ми, където веднага се събличаме и скачаме в леглото. Почти се надявам ФБР да е сложило в стаята подслушватели, които улавят и най-тихия звук. Ако е така, двамата с Ева им предлагаме пиршество за слуха.
Слизам от таксито на тротоара на Осмо Авеню в центъра на Маями. Часът е девет и половина сутринта, вече е горещо и след няколко минути стегната крачка ризата е залепнала за гърба ми. Мисля, че не ме следят, но въпреки това бързо хвърлям поглед наоколо. Четириетажната четвъртита сграда прилича на кутия — толкова е грозна, направо е невероятно, че някой е платил на архитект да я проектира. Но пък надали и повечето наематели са проспериращи модерни компании. Една от тях е „Корпоративни регистрационни услуги“, толкова скучно и невзрачно име, че никой не би познал с какво се занимава компанията. А повечето хора и не биха искали да знаят.