КРУ би могла да е напълно законна, но има много клиенти, които не са. Това е само адрес, пощенска кутия, фасада, телефонен секретар, които дадена фирма наема, за да постигне известна автентичност. Тъй като не съм се обадил предварително, налага се около час да изчакам служител, който се занимава с регистрациите. Той се казва Лойд и най-накрая ме повежда към малък задушен кабинет и ме кани да седна срещу подобното на сметище бюро. Разговаряме няколко минути, докато той преглежда попълнения от мен въпросник.
— С какво се занимава „Скелтър Филмс“? — пита най-накрая.
— С производството на документални филми.
— Кой е собственикът?
— Аз. Регистрирах я в Делауер.
— Колко филма сте заснели?
— Нито един. Сега започвам.
— Какви са шансовете „Скелтър Филмс“ да съществува и след две години?
— Нищожни.
Постоянно се натъква на такава уклончивост и тя изобщо не го смущава.
— Звучи ми като фасада.
— Доста точно казано.
— Нужна ни е декларация, в която да заявите недвусмислено, че компанията ви няма да участва в престъпна дейност.
— Кълна се, че няма.
И преди го е чувал.
— Добре, ето как процедираме. Ще дадем на „Скелтър“ пощенски адрес тук, в тази сграда. Получим ли поща, ще ви я препращаме където кажете. Осигуряваме ви телефонен номер и всички входящи обаждания ще бъдат поемани от служителка, която ще казва каквото искате. „Добро утро, «Скелтър Филмс», към кого да насоча обаждането ви?“ Или нещо друго. Имате ли съдружници?
— Не.
— Служители — фиктивни или истински?
— Ще ви дам няколко имена, всичките фиктивни.
— Няма проблем. Ако този, който се обажда, помоли да бъде свързан с някои от призраците, момичето ни ще казва каквото искате вие. „Съжалявам, той е на снимки“ или каквото и да е друго. Вие измисляте сценария, ние го изпълняваме. Осведомяваме ви веднага щом получим обаждане. Искате ли уебстраница?
Не съм сигурен, затова отговарям:
— Още не. Какви са предимствата?
Лойд се размърдва и се обляга на лакти.
— Така, да кажем, че „Скелтър“ е законна компания, която снима много документални филми. Ако е така, ще ви трябва уебсайт по обичайните причини — маркетинг, информация, имидж. От друга страна, да си представим, че „Скелтър“ е истинска корпорация, но не е истинска филмова компания. Може би по някаква причина просто се старае да създаде такова впечатление. Уебсайтът е чудесен начин за затвърждаване на този имидж, така да се каже, да се скалъпи някаква действителност. Обърнете внимание — нищо незаконно. Можем да направим уебстраницата с налични снимки, с биографиите на персонала ви, вашите филми, награди и текущи проекти, каквото поискате.
— Колко ще струва?
— Десет хиляди.
Не съм сигурен дали искам и дали се налага да похарча толкова пари, поне на този етап.
— Нека си помисля — казвам и Лойд свива рамене. — Колко струват основните ви услуги по регистрацията?
— Адрес, телефон, факс и всичко в тази връзка струва по петстотин долара месечно, като шест месеца се заплащат авансово.
— Приемате ли пари в брой?
— О, да, дори предпочитаме плащане кеш — усмихва се Лойд.
И нищо чудно. Плащам парите, подписвам договор, подписвам и декларацията, с която обещавам дейността ми да бъде законна. Тръгвам си от кабинета му. КРУ се хвали с деветстотин доволни клиенти и докато прекосявам фоайето, не мога да се отърся от чувството, че съм се присъединил към нелегален свят, населен от компании без реална дейност, безлики мошеници и чужденци, които избягват данъци. Какво пък толкова!
След още две нощи с Ева тя иска да замина с нея в Пуерто Рико. Обещавам й да си помисля, после се измъквам от „Блу Муун“ и отивам до международното летище на Маями, където оставям колата на паркинга за дълъг престой и се придвижвам с вътрешното влакче до терминалите. Изваждам кредитната карта и новия паспорт и си купувам еднопосочен билет до Монтего Бей с „Еър Джамейка“. Самолетът е претъпкан: половината пътници са тъмнокожи местни жители, половината са бели туристи, които отиват на слънце. Преди да отлетим, прелестните стюардеси ни поднасят пунш с ром. Полетът трае четирийсет и пет минути. На земята служителят прекалено дълго оглежда паспорта ми и аз започвам да се паникьосвам, но той най-сетне махва да мина. Намирам автобуса за курорта Рам Бей — доста прочута част от крайбрежието, където жените се пекат без горнища, хотелите са „ол инклузив“, а гостите са дошли все сами. Три дни седя на сянка край басейна и размишлявам над смисъла на живота.