Агентите от ФБР излизат и се връщат със сандвичи. Часовникът сякаш е спрял и стените ни притискат. Най-накрая, в три и половина, господин Виктор Уестлейк влиза през входната врата и казва:
— Извинявай, Макс.
Не ставам, не протягам ръка за поздрав. Канапето е изцяло на мое разположение. С Уестлейк влизат още трима мъже в тъмни костюми, които се настаняват по столовете в кухнята. След като всички са седнали, шефът започва:
— Това е много необичайно, Макс, и просто не знам какво да кажа. В момента нямаме представа как е станал пробивът и може никога да не разберем.
— Кажете ми само какво знаете — настоявам.
Уестлейк отваря някаква папка и изважда отвътре документи.
— Ето запис на телефонен разговор, който засякохме снощи между Ди Рей Ракър и някой си Съли. И двамата са говорили по мобилни телефони. Ди Рей бил във Вашингтон. Съли се обадил някъде от тук.
Прочитам записа, а другите чакат, притаили дъх. След няколко секунди оставям листа на ниската масичка.
— Как са го направили? — питам.
— Още работим по въпроса. Една от теориите е, че те следят чрез частна компания. Наблюдаваме няколко фирми, които се занимават с промишлен шпионаж, наблюдение, издирване на изчезнали хора, подслушване на частни лица и други подобни. Това са бивши военни, бивши шпиони и, срамувам се да го призная, доста бивши агенти на ФБР. Добри са и разполагат с техника. Срещу подходящо заплащане са в състояние да съберат значителна информация.
— Откъде? От вътрешен човек?
— Още не знаем, Макс.
— Дори да знаехте, нямаше да ми кажете. Никога няма да признаете, ако пробивът е по вина на някой от правителството — ФБР, Шерифската служба, прокуратурата, затворническата администрация. И един дявол знае още кой. Колко човека са посветени в малката ни тайна, господин Уестлейк? Може би няколко десетки. Дали семейство Ракър са ме открили, понеже са надушили следите ми, или просто са проследили ФБР, което пък следи мен?
— Уверявам те, че няма пробив отвътре.
— Но казахте, че още не знаете. На този етап уверенията ви не означават нищо. В момента единственото сигурно нещо е, че всички замесени ще си спасяват задниците и ще сочат другия за виновник. Вече се започна. Не вярвам на нито една ваша дума, господин Уестлейк. Нито на когото и да било друг.
— Трябва да ни имаш доверие, Макс. Положението е извънредно, може би дори смъртно опасно.
— Вярвах ви до днес сутринта и вижте докъде стигнах. Вече никакво доверие. Нула.
— Трябва да те пазим до процеса, Макс. Разбираш го, нали? След това губим интерес към теб. Но дотогава трябва да бъдем сигурни, че си в безопасност. Затова подслушвахме телефоните. Следихме и семейство Ракър и ни провървя. На твоя страна сме, Макс. Да, някъде има издънка и ще установим какво се е случило. Но всъщност сега си тук невредим благодарение на нашата работа.
— Поздравления — казвам и отивам в тоалетната.
Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.
Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.
— Напускам — заявявам и се изправям. — Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?
Никой не помръдва.
— Какво смяташ да правиш? — пита Рейнър.