— И защо да споделям плановете си с вас?
— Ами апартаментът?
— Ще замина след няколко дни, после е ваш.
— Значи, заминаваш далече? — пита Даяна.
— Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. — Поглеждам към Уестлейк. — И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?
— Не е вярно, Макс.
— Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.
Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:
— Ако никой не ме закара, ще отида пеша.
— Върнете го — нарежда Уестлейк.
— Благодаря — подмятам през рамо и излизам от къщата.
Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:
— Допускаш огромна грешка, Макс.
Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.
Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.
26
Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи — лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи — пистолета, мобилния телефон, куфара — съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.
Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.
Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.
В осем и половина излизам от апартамента и оставям хладилника наполовина пълен с храна и напитки, разнородни чинии и съдове, хубава кафеварка, няколко списания на дивана и малко хляб и крекери в килера. Живях тук четирийсет и шест дни, това беше първият ми истински дом след затвора и ми е мъчно, че си тръгвам. Мислех, че ще се задържа по-дълго. Оставям лампите светнати, заключвам вратата и се питам колко ли още временни скривалища ме чакат, преди да отпадне нуждата да се крия. Подкарвам колата и не след дълго потъвам в натовареното движение на запад към Джаксънвил. Знам, че са там, отзад, но може би не за дълго.
Два часа по-късно навлизам в неравномерно застроения северен край на Орландо и спирам да закуся с палачинки в едно кафене. Храня се бавно, чета вестник и наблюдавам посетителите. Настанявам се в евтин мотел в съседство и плащам в брой за една нощ. Служителката ми иска някакъв документ за самоличност със снимка и аз обяснявам, че предишната вечер в бара съм си изгубил портфейла. Това не й харесва, но пък й харесва да платя в брой, така че защо да се инати. Дава ми ключа и аз отивам в стаята си. С помощта на „Жълти страници“ и на предплатения си мобилен телефон намирам ръчна автомивка, която може да ме вмести за три следобед. Срещу сто деветдесет и девет долара хлапето отсреща обещава колата ми да стане като нова.
„Бъкс Про Шайн“ е на гърба на голяма конвейерна автомивка, която се пръска по шевовете. Колата и аз сме възложени на кльощав хлапак на име Дени, което се отнася сериозно към работата си. В големи подробности ми описва как възнамерява да измие и да излъска колата и се учудва, когато заявявам, че ще почакам.