— Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?
— Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.
— Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.
— Какво ще кажете да обядваме утре? — питам го май прекалено нетърпеливо. — Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.
Мълчание. Притаявам дъх.
— Ами добре. Къде?
— Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.
— Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.
— Ще дойда.
— Как ще ви позная? — пита той и аз едва не изпускам телефона.
Проблемът с разпознаването е много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата — веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.
Цялата тази шарада е старателно сглобена не за да подвежда хората, които искат да ме следят или да ме убият, а за да скрия истинската си самоличност от вас, господин Нейтън Кули.
— Висок съм метър и осемдесет, чернокож, слаб, с гола глава и ще нося бяла панамена шапка — отговарям му.
— Чернокож ли сте? — изломотва той.
— Да. Проблем ли е?
— Не. Ще се видим утре.
Връщам се на масата, където Ванеса ме чака притеснено.
— Беше Кули — казвам. — Ще се срещнем утре.
— Давай — усмихва се тя.
Довършваме вечерята си и неохотно се сбогуваме. Целуваме се пред ресторанта и се държим като тийнейджъри. Мисля си за нея през целия път до Роуаноук.
Пристигам петнайсет минути по-рано и паркирам така, че да наблюдавам колите, които завиват към „Спънкис“. Най-напред ще видя колата или пикапа му и от това ще разбера много. Допреди шест месеца е бил в затвора, където е лежал малко повече от пет години. Няма баща, майка му е алкохоличка и е завършил само десети клас, така че ще ми е интересно каква кола си е избрал. Възнамерявам, докато разговаряме, да наблюдавам всякакви неща — облекло, бижута, часовник, мобилен телефон.
Движението става по-натоварено с наближаването на обед. В дванайсет и три минути пристига лъскав и чисто нов шевролет силвърадо. Сериозен пикап. Подозирам, че това е Нейтън Кули. Наистина е той и спира от другата страна на паркинга. Озърта се неспокойно, докато върви към входа.
Не съм го виждал от четири години и, изглежда, почти не се е променил. Същото тегло, същата чорлава руса коса, макар че веднъж в затвора си обръсна главата. Поглежда два пъти номерата на колата ми от Флорида, после влиза в ресторанта. Поемам си дълбоко въздух, нахлупвам шапката и тръгвам към вратата. Спокойно, идиот такъв, промърморвам си, понеже вътрешностите ми се преобръщат. Нужни са спокойна ръка и стоманени нерви за онова, което предстои.
Срещаме се във фоайето и си разменяме любезности. Свалям шапката, докато салонната управителка ни води към сепаре в дъното. Сядаме един срещу друг и подемаме разговор за времето. За миг направо съм във възторг от хитростта си. Нейтън разговаря с непознат, а аз разговарям с хлапе, което някога познавах доста добре. Изобщо не подозира: не се взира в очите или в носа ми, не примижава, не повдига вежди, не ми мята озадачени погледи, докато слуша гласа ми. И за щастие не казва: „Напомняте ми за един човек, когото познавах преди време“. Засега нищо.
Казвам на келнерката, че адски ми се пие бира, голяма наливна, а Нейтън се поколебава, преди да каже:
— И за мен същото.
Успехът на тази доста несигурна мисия би могъл да зависи от алкохола. Нейтън е отраснал сред пияници и хора, които се друсат с метамфетамини. След това е прекарал пет години в затвора — чист и трезвен. Подозирам, че сега, когато е навън, се е върнал към старите си навици. Фактът, че има собствен бар, е показателен.
Изглежда добре за селяк, когото никой не е учил как да се облича. Избелени джинси, фланелка с якичка и логото на „Корс Лайт“, оставена от някой търговец в бара му, военни ботуши. Не носи бижута и часовник, но има невероятно грозна затворническа татуировка от вътрешната страна на лявата си ръка. С две думи, Нейтън не се перчи с пари чрез външността си.