Лицето на Нейтън бавно се разкривява от гняв и сякаш му се иска да се изплюе. Продължавам:
— Филмът ще разказва историята на три, може би четири такива убийства. Не съм сигурен дали ще включа племенника си, понеже все пак аз съм авторът. Приемам смъртта му твърде лично. Вече съм заснел историята на Хосе Алварес от Амарило, Тексас, деветнайсетгодишен работник, прострелян четиринайсет пъти от агентите на АБН. Проблемът е, че никой от семейството му не говори английски, а хората не съчувстват особено на незаконните имигранти. Заснех историята на Тайлър Маршак, колежанин от Калифорния, който търгувал с марихуана. От Агенцията нахлули в стаята му като гестаповци и го застреляли в леглото му. Сигурно си чел за случая.
Не е. Нейтън Кули, когото познавах, часове наред играеше видеоигри и не отваряше вестник или списание. Нито пък притежаваше природното любопитство да провери „Скелтър Филмс“ или „Коув Крийк“.
— Както и да е, имам прекрасен материал от стаята му, от аутопсията и изявления на близките му, но в момента те водят дело срещу Агенцията. Може би няма да ми позволят да използвам този материал.
Поднасят ни обяда и ние си поръчваме още бира. Нейтън къса пилешкото от костите и трие устата си със салфетка.
— Защо толкова се интересуваш от случая на брат ми?
— Да кажем, че съм любопитен. Още не знам всички факти. Бих желал да чуя твоята версия за случилото се и да ми опишеш ареста на място. Адвокатите ми са се позовали на Закона за достъп до информацията и са поискали документацията от Агенцията, а също и съдебното досие. Ще прегледаме внимателно документите, но най-вероятно агентите ще са покрили всичко. Обикновено така правят. Постепенно ще навържем нещата, но през това време ще видим как ти и близките ти стоите пред камера. Тя не харесва всички, Нейтън.
— Съмнявам се, че камерата ще хареса майка ми — отбелязва той.
— Ще видим.
— Не съм сигурен. Тя вероятно няма да се съгласи. Само някой да спомене за смъртта на Джийн, и тя рухва.
Нейтън облизва пръстите си и си взема още едно крилце.
— Идеално. Точно това искам да уловя във филма.
— За колко време става въпрос? Какво се очаква?
Отхапвам от сандвича си и дъвча известно време, докато размишлявам.
— Може би една година. Искам да приключа със заснемането на целия материал през следващите шест месеца, после ми трябва още толкова време за монтаж и евентуално за преснемане на част от кадрите. Цяла вечност можеш да се мотаеш с тези неща и трудно слагаш точка. Що се отнася до теб, искам да заснемем първоначален материал, може би три-четири часа, и да го изпратим на продуцентите и редакторите ми в Маями. Да те видят, да те чуят, да добият впечатление от историята ти и от способността ти да я разкажеш. Ако всички го харесаме, ще продължим да снимаме.
— Аз какво ще спечеля?
— Нищо друго, освен истината и това, че ще разобличиш хората, убили брат ти. Помисли си, Нейтън. Няма ли да ти е приятно да видиш тези копелета обвинени в убийство и тикнати зад решетките?
— Адски ще ми е приятно.
Разгорещено го притискам, очите ми горят.
— Тогава го направи, Нейтън. Разкажи ми историята си. Нямаш нищо за губене, а ще спечелиш много. Разкажи ми за търговията с наркотици, как е съсипала семейството ти, как Джийн се е забъркал в нея, как по тези места това е просто начин на живот, защото щората нямат работа. Не е нужно да споменаваш имена — не искам да навличам неприятности на никого. — Допивам втората си бира. — Къде видя Джийн за последен път?
— Лежеше проснат на земята, с ръце зад гърба, докато му слагаха белезниците. Никой не беше стрелял. Сделката беше провалена, бяха ги арестували. На мен също ми сложиха белезници и ме отведоха и едва тогава чух изстрели. Казват, че Джийн спънал някакъв агент и хукнал към гората. Глупости. Убили са го най-хладнокръвно.