— Дълга история, но мама обвинява мен за смъртта на Джийн, което си е чиста лудост. Той беше по-големият ми брат, водачът на бандата, шефът на лабораторията, освен това беше пристрастен. Аз не бях. Понякога вземах, но не се пристрастих. Джийн не се владееше. Веднъж седмично ходеше на мястото, където отиваме сега. Понякога го следвах. Не трябваше да съм там в нощта, когато го спипаха. Той имаше един човек, няма да споменавам имена, който въртеше една наша лаборатория, западно от Блуфийлд. Не знаехме, но го арестували, той се уплашил и издал на ченгетата времето и мястото. Бяха ни устроили капан, кълна се, че не можех да направя нищо, за да помогна на Джийн. Както ви казах, предадохме се и те ни арестуваха. После чух изстрели и Джийн беше мъртъв. Обясних го на майка ми стотици пъти, но не иска да чуе. Джийн беше любимецът й и тя обвинява мен за смъртта му.
— Ужасно — промърморвам.
— Тя посещаваше ли те в затвора? — невинно пита Гуен от задната седалка.
Поредната продължителна пауза.
— Два пъти.
Още три километра не продумваме. Вече сме на междущатската, пътуваме на югозапад и слушаме Кени Чесни. Нейтън кашля и казва:
— Честно казано, опитвам се да се откъсна от семейството си. От майка ми, от братовчедите, от племенниците. Вече се е разчуло, че имам хубав бар и се справям добре, така че скоро тия смешници ще започнат да ме молят за пари. Трябва да се махна от тук.
— Къде ще отидеш? — питам го състрадателно.
— Недалече. Обичам планината, да ходя пеша, да ходя за риба. Аз съм планинец, Рийд, и това никога няма да се промени. Буун в Северна Каролина е хубаво място. Нещо такова. Някъде, където няма нито един Кули в телефонния указател — казва той през смях, тъжен смях. Няколко минути по-късно ни разтърсва със следното: — Знаеш ли, в затвора имах едно приятелче, което малко ми напомня на теб. Казваше се Малкълм Банистър, страхотен тип от Уинчестър, Вирджиния. Чернокож. Адвокат, който все повтаряше, че федералните са го прибрали без никаква причина.
Слушам и кимам, като че ли това няма абсолютно никакво значение. Усещам как Гуен настръхва на задната седалка.
— Какво стана с него? — успявам да попитам. Не помня устата ми да е била толкова суха.
— Мисля, че Мал още е в затвора. Май му остават няколко години. Изгубих им бройката. Има нещо, може би в гласа, в жестовете, нещо… не мога точно да го определя, но ми напомняш за Мал.
— Светът е голям, Нейтън — казвам по-гърлено и напълно безгрижно. — Не забравяй, че на белите ние винаги им изглеждаме еднакви.
Той се засмива и Гуен също успява да изхихика пискливо.
Докато се възстановявах във Форт Карсън, работех със специалист — часове наред ме снимаше с видеокамера и изготви списък на навиците и жестовете, които трябва да променя. Упражнявах се дълго, но след като се озовах във Флорида, престанах. Трудно можеш да се отърсиш от естествените си навици. Съзнанието ми е застинало и не мога да измисля как да продължа.
Гуен ми се притичва на помощ.
— Нейтън, преди малко спомена свои племенници. Колко ще продължи това според теб? Искам да кажа… бизнесът с метамфетамини се предава от поколение на поколение в много семейства.
Нейтън се свъсва и се замисля над думите й.
— Струва ми се доста безнадеждно. Няма работа, освен в мините, а много млади хора вече не искат да работят там. Освен това започват да се друсат на петнайсет, на шестнайсет вече са пристрастени. Момичетата забременяват на шестнайсет, деца раждат деца, бебета, които никой не иска. Започнеш ли да се дъниш, не спираш. Не виждам голямо бъдеще тук, не и за хора като мен.
Слушам, но не чувам. Вие ми се свят, питам се какво знае Нейтън. Доколко подозира? С какво съм се издал? Все още не ме е разкрил — сигурен съм, — обаче какво ли си мисли?
Блуфийлд в Западна Вирджиния е град с население единайсет хиляди души, разположен в южния край на щата, недалече от границата му. Заобикаляме го по шосе 52 и скоро поемаме по живописните пътища, които лъкатушат нагоре и надолу. Нейтън познава района добре, макар да не е идвал от години. Завиваме и навлизаме още по-навътре в някаква долина. Асфалтът свършва и ние започваме да се движим на зигзаг по чакълести и черни пътища, докато най-накрая спираме на брега на някаква рекичка. Над главите ни са надвиснали клоните на старите бели дъбове и закриват слънцето. Плевелите са високи до коленете ни.
— Пристигнахме — обявява Нейтън и изключва двигателя.