За пътувания извън страната всяка частна чартърна компания трябва да представи имената на пътниците и копия от паспортите им няколко часа преди заминаването. Американските гранични власти сверяват информацията със списъка на хората, на които е забранено да летят. Сигурен съм, че нито Малкълм Банистър, нито Макс Болдуин фигурира в този списък, обаче не знам какво може да се случи, когато властите получат копие от фалшивия паспорт на Натаниъл Коули. Затова протакам с надеждата, че колкото по-малко време властите разполагат с двата паспорта, толкова по-голям е шансът да ми провърви. Накрая осведомявам чартърната компания, че съм намерил паспорта си, и се мотая още половин час, преди да изпратя по имейла него и паспорта на Натаниъл в офиса им в Роли. Нямам представа какво ще направят, когато получат копие от моя паспорт. Твърде е възможно името ми да предизвика тревога и ФБР да бъде уведомено. Ако се случи, това ще бъде първата следа от мен — доколкото ми е известно, — откакто напуснах Флорида преди шестнайсет дни. Казвам си, че не е голяма работа, защото не съм нито заподозрян, нито беглец. Аз съм свободен човек, който може да пътува навсякъде без ограничения, нали така?
Защо тогава този сценарий ме притеснява? Защото нямам вяра на ФБР.
Откарвам Ванеса на летището в Роуаноук, откъдето тя взема полет за Маями през Атланта. След като я оставям, се въртя известно време, преди да намеря малкия терминал за частни самолети. Трябва да убия два часа, така че намирам паркинга и скривам малкото си ауди между два големи пикапа. Обаждам се на Нейтън в бара и му съобщавам лошата новина, че полетът ни е отложен за по-късно. Според „пилотите ни“ нещо не било наред със сигнализиращите светлини. Нищо сериозно, но „техниците ни“ вече действали, така че се очаква да излетим около седем вечерта.
Чартърната компания ми изпрати по имейл копие от маршрута ни и самолетът по график трябва да бъде „репозициониран“ в Роуаноук в три следобед. Той каца на минутата и се придвижва към терминала. Предстоящото приключение едновременно ме вълнува и напряга. Изчаквам половин час, преди да звънна на чартърната фирма в Роли и да обясня, че ще се забавя докъм седем часа.
Часовете се точат и аз се боря със скуката. В шест влизам в терминала, разпитвам и се срещам с един от пилотите, Девън. Пускам в действие чара си и с Девън разговаряме като стари приятели. Обяснявам, че спътникът ми Нейтън е герой на един от филмите ми и че заминаваме да се позабавляваме на плажа няколко дни. Не познавам хлапето много добре. Девън иска паспорта ми и аз му го давам. Той дискретно сравнява снимката и лицето ми — всичко е наред. Моля го да разгледам самолета.
Другият пилот, Уил, е в кабината и чете вестник, когато аз за пръв път през живота си се качвам на частен самолет. Ръкувам се с него като политик и коментирам смайващия брой екранчета, превключватели, уреди, циферблати и така нататък. Девън ме развежда. Зад пилотската кабина има малка кухня, обзаведена с микровълнова, мивка със студена и топла вода, зареден бар, чекмеджета със съдове и голям хладилен шкаф, където ни очаква бирата. Специално поръчах два вида — алкохолна и безалкохолна. Зад едната врата има различни закуски, ако огладнеем. Няма да ни сервират вечеря, понеже не исках на борда да има стюардеса. От чартърната компания настояха, че собственикът на самолета държи на присъствието на стюардеса, но аз ги заплаших, че ще откажа поръчката. Те отстъпиха, така че на това пътуване на юг ще сме само двамата с Нейтън.
Кабината е обзаведена с шест големи кожени кресла и малко канапе. Интериорът е в меки землисти тонове и много изискан. Плюшеният килим е безупречно чист. Има най-малко три екрана за филми и както гордо изтъква Девън, съраунд система. От кабината отиваме в тоалетната, после — в багажното. Пътувам само с един сак и Девън го поема. Поколебавам се, като че ли съм забравил нещо.
— Имам в чантата няколко дивидита, които може да ми потрябват — обяснявам му. — Може ли да ги взема по време на полета?
— Разбира се, няма проблем. Багажното също е херметизирано, така че ще имате достъп.
— Чудесно.